— Някой си — прекъснах го аз.
— Да, на Някой си и още неколцина от същата банда… Защо ми трябва да си губя времето да събирам глупости? Този албум си е за мое удоволствие… Не разбирам какво толкова ти се зловиди тоя? Ще речеш, че просто иска да ти види сметката.
— Оф… нямаме едно и също виждане за писането. Знам много добре, че не ме приемат еднозначно, повярвай ми, и не вярвам това да се промени някой ден. Това ме натъжава, Еди, много бих искал всички да са единодушни.
Докато биех крак из града, вкъщи се бяха случили странни неща. В стаята на Глория бе избухнал пожар и насмалко не се наложило да викат пожарникарите. Научих го на следващия ден, когато кацнах със самолета под проливния дъжд, а главата ми беше като тиква. Двамата с Анри си заръчахме по един грог в бара, а той намери време да ми разкаже цялата история, преди да вземем колата. Глория чисто и просто взела, та заспала със запалена цигара. Чаршафите, килимът и част от пухената завивка бяха овъглени, а от едната страна косите й също бяха изгорели. Да не говорим какво разтребване паднало след това. Впрочем аз го усетих, че мирише на пушек. Държеше се с ръка за челото. А косите му бяха с цвят на пепел!
Когато я видях, не й казах нищо неприятно. В началото, когато живеехме тримата, отношенията ни бяха много прями. Намирах я за малко ексцентрично, двадесетгодишно момиче, изпълнено с живот и средно досадно, което трябва да нагърчваш на моменти, за да не започне да командори. Но всичко протичаше нормално. Ако по онова време ми беше изгорила чаршафите, щях да й обясня, че в леглото не се пуши, когато не знаеш как да си държиш цигарата, и че това е поредната й глупост.
Когато влязох, я заварих седнала на един фотьойл. На раменете си бе метнала нещо като черен шал, а косата й беше с няколко сантиметра по-къса, но не беше толкова страшно, колкото ми го бе описал Анри. Освен ако не беше подравнила няколко кичура оттук-оттам, което не беше невъзможно. Едно момиче може за три секунди да се понагласи, стига да не е едноръко. Тъй че й се усмихнах.
Анри се изтръскваше зад гърба ми. Закачих прогизналата си блуза. Трудно ми беше да кажа какво точно се бе променило в нея, откакто я издирихме. Освен корема, разбира се. Сега лицето й беше почти като на зрял човек. Макар да бе наследила устата й, не приличаше на Марлен, по-скоро на Анри. Задникът й беше малко нисък, но всичко останало беше на шест. Може би загадъчната промяна беше свойствена за всички бременни момичета. Нямаше защо да търся друго обяснение. Освен това въпросните момичета винаги са ме впечатлявали, имам чувството, че разполагат с мистериозна власт, че могат да ви ударят с мълния по главата.
Направи ужасно отчаяна физиономия, но аз я успокоих с един жест.
— Познавах един, дето изгоря — казах аз. — Изглежда, че това се случва на десетки хора всяка нощ. Имала си късмет, тъй да знаеш…
— Ще помоля Боб да възстанови щетите.
Хвърлих поглед към стълбите, като пътем й обяснявах, че да чукна на дърво, нещата с парите потръгваха и можехме да наблюдаваме изгарянето на една черга, без да ни мигне окото. Няма защо да се притеснява.
Качих се все пак да видя за какво става дума. Също толкова безизразно огледах почернелия таван, прогорения килим, дупката в мокета, която ще да беше към два квадратни метра. Всичко подгизнало във вода. Цялата къща вонеше на дървени въглища. Анри подсвирна зад гърба ми и сложи ръка на рамото ми.
— Откровено казано, не е за вярване. А да беше видял ония ми ти пламъци! Тия жени ще ни уморят, казвам ти… Винаги намират начин да ни смразят кръвта. Видях дъщеря си с горяща коса, можеш ли да си представиш?
Щетите бяха малко по-големи, отколкото очаквах, но не беше неприятно да можеш без проблем да си платиш дребните разходи, да си позволиш известни харчове, без да се трогнеш от някакви си там подробности. Положението ме принуждаваше да се покажа над нещата.
— Още не мога да свикна с това, което ни се е случило. Сигурно е изживяла голям страх.
Бяха минали петнадесетина дни, откакто дойде вкъщи. Ще излъжа, ако кажа, че всичко беше като навремето, че придаваше особена свежест на дома и не й пукаше от мен, че полагаше глава в скута ми, за да гледа нещо си по телевизията. Ледовете още сякаш не бяха стопени. Можех да остана цял ден наведен над книгата си в моята стая, без тя да се появи нито веднъж, докато преди все идваше в стаята и си намираше повод да ми изкрещи нещо в ухото, дали например не съм виждал зелените й обувки, или дали няма да благоволя да погледна тоя задръстен и смотан сешоар. И, разбира се, това ми липсваше. Случваше се да стана, да отворя вратата и да извикам: