Единствено Глория си легна, но другите останахме в кухнята, допивахме последните бутилки и готвехме ястията за обеда. Събирането на дърва ми се видя чудесна идея. Вера се усмихваше с присвити очи. Заради снега светлината беше ослепителна. Карах с 45–50 километра в час. Както казваше Еди, Коледа без сняг е като празен шамфъстък.
— Ти май си в страхотно настроение — рекох аз. — Направо сияеш!
Тя се протегна. През пътя прибяга диво зайче и се наложи да натисна спирачките, защото после премина още едно, и още едно. Заливахме се от смях. Впрочем всичко можеше да ни развесели. И друг път бях забелязвал, че след безсънна нощ всичко е смешно. Докато потеглях, тя се обърна към мен.
— Наистина съм щастлива. Първият брой се продава добре. Всъщност всичко е наред, вечерта беше чудесна. Тук намерих истински приятели. Когато не идвам дълго време, полудявам.
Никога не отсъстваше повече от месец, обикновено изчезваше за по петнадесетина дни. Питах се кой й плащаше всички тези самолетни билети. Колко лесен е животът, когато достигнете добри тиражи! Повей на печал, и ето ви в самолета, едва ви остава време да си обършете сълзите по време на полета. Ако един месец изглежда като края на света, то на човек му се прищяваше да бъде богат. За мен това си бе нищо време: двадесетина страници от романа. А всичко бе много просто: едва-що забелязвахме, че си е тръгнала, и тя вече ни се обаждаше, за да ни каже, че пристига. Не се оплаквахме, а ни разсмиваше. Отивахме да я посрещнем на аерогарата.
Спряхме на границата на една гора. Скочихме върху изсъхналите клонки. Влачехме ги покрай пътя и ги хвърляхме на земята, за да изтръскаме снега. Когато видеше някой по-голям клон, тя ме повикваше и аз го срязвах с триона. Времето беше хубаво, но се усещаше, че небето ще се заоблачи преди свечеряване. От три дни беше все така.
Натоварихме колата, без да бързаме. Вече нямахме пръсти, нито носове, нито уши. Подпряхме се за миг на колата, преди да се решим да влезем. Тя пак отвори дума за Глория.
— Знаеш ли, не разбирам защо се е върнала. Нямам никакво обяснение.
— Хм… и то не я доведе насила. Той самият бе изненадан. Аз се радвам, че се изнасят, защото развалят атмосферата в къщата. И то не защото се карат, не е нещо точно определено…
— О, достатъчно е човек да я погледне…
— По дяволите, да знаеш как беше в началото, толкова добре се разбирахме. Всичко беше наред помежду ни и мисля, че всеки разбираше другия или поне ми се струва, че се приемахме един другиго, че имах някакво значение за нея. Повярвай ми, прекарвали сме много време заедно и не един път е заспивала на рамото ми. Не си го измислям, мамка му.
— Е, сега май нещата са се променили, а това са само далечни спомени.
— Да… трудно ми е да го преглътна.
И колкото повече гледах полето, толкова повече ме поглъщаше белотата на равнината и толкова по-трудно ми се струваше да го преглътна. Едно от щастията в този живот са дълбоките отношения, които можеш да завържеш с някои същества. А това не се случва под път и над път. Не можете да се оставите да ви откъснат ръката, без да нададете вик.
— Мислиш ли, че тя продължава да преживя онази случка между теб и Марлен?
Задникът ми беше се смразил. Скръстих ръце, изкривих уста, заклатих глава по оня, благонамерения начин.
— Ти май си от онези, дето знаят всичко, а? Това пък кой ти го каза?
— О, Господи! Ама ти наистина ставаш смешен с тази история! Правиш от мухата слон, а не виждам причина, абсурдно е.
— Как така слон? Доколкото си спомням никога не съм ти споменавал за нея.
— Точно това имам предвид, че си толкова потаен.
— Ами?
— Не се шегувам, това е много показателно… Виждам как се държиш с Марлен. Тя поне няма подобни задръжки. Разказа ми го съвсем спокойно.
— Виж какво, не ме изнервяй навръх Коледа. Когато изпитам желание да го обсъдя, ще ти се обадя, обещавам ти.
Тя се оттласна засмяна от колата.
— Хубаво тогава. Предполагам всичко ще се нареди. Тръгваме ли?
Тя зае седалката си, а аз застанах в рамките на прозореца и й предложих една дъвка.
— Ужасно — рекох. — Още не сме на небето, а вече ни се ще всичко да е идеално!
Глория и Боб се преселиха в първите дни на новата година. Само на две-три преки, но това ми бе достатъчно. За празниците подариха на Анри комплект за живопис и оттогава не пускаше четката. Вкъщи цареше спокойствие. Отново можехме да послушаме музика през деня, а когато времето го позволяваше, излизахме на малка разходка. Сега ми говореше за живопис и нямаше спиране. Щом Марлен се прибереше вечерта, й показваше творбите си от деня и се уверяваше, че му е донесла тубичките, които й бе заръчал. Боб беше във възторг. Не знам дали не преиграваше, но оставаше със зяпнала уста пред всяка мазка с четката и когато се решаваше най-сетне да свали голямата ленена шапка от главата си, косите му бяха залепнали, а ушите алени.