— Кажи ми Боб — питах го аз, — наистина ли ги харесваш? Съблечи анорака, че ми става студено, приятелче.
Той го събличаше, сядаше, не отронваше дума, а ние изваждахме чашите. Двамата с Глория често оставаха за вечеря, но сега бе много по-поносимо и понякога тя дори ми се струваше благонамерена. За части от секундата ми се струваше, че сме се върнали във времето. Дори успявах да се пошегувам с нея. Допусках, че Боб обираше пешкира, че го беше отнесъл следобеда или беше преспал в коридора. По-сетне се убедих, че не съм се заблуждавал. Боб беше изкупителната жертва и благодарение на него положението бе станало поносимо. Междувременно коремът на Глория растеше пред очите ни.
После една сутрин Боб ни вдигна по тревога с новината, че са й изтекли водите и се изстрелват към болницата. Анри рисуваше, но тутакси разбра за какво иде реч и почти изтръгна слушалката из ръцете ми.
— Без паника, Боб! Запази спокойствие! Преди да е затворил, бях извадил две бири от хладилника и пакет цигари. Обадихме се на Марлен. Анри беше в шок. Свлече се на един фотьойл, сложи ръце на облегалките, а в едната стискаше няколко четки.
— Я погледни улицата. Да не е хлъзгаво? — питаше ме той.
Когато Марлен пристигна, вече беше навлякъл канадката си. Едва сколасахме да го убедим да почака, почти непрестанно звъняхме в болницата, за да разберем докъде са стигнали и най-накрая, когато го бях хванал на партия шах, а небето почервеняваше, му съобщиха, че е дядо, че всичко е преминало много бързо и има внучка.
Изпитвам свещен ужас от болниците, но заради Глория направих чудовищно усилие и отидох до самото й легло, след като хвърлих едно око в плексигласовата люлка. Боб беше с изкривени черти, но в крайчеца на устните му играеше усмивка. Глория още не се беше освестила заради някакви инжекции, както той ни обясни, докато я държеше за ръка. Седеше изгърбен на столче от хромирани тръби, а дългите му великански крака бяха подвити отдолу.
Изчакахме я да се върне в съзнание. Едва отвори очи, и ни каза, че иска да поспи, след което заби глава във възглавницата. Постродилен шок, рекох си аз. В коридора Анри си запали една цигара откъм филтъра, а докато слизахме по стълбите, някъде из болницата едно новородено нададе гневен вой, после още едно и докато стигнем до въртящата се врата, наоколо се разнасяха само крясъци и стенания, ужасна гюрултия.
— Време е за биберона — кавалерски заключих аз.
На другия ден, като купувах списания, попаднах на нова статия на Някой си. Не можех да не му призная едно качество, беше последователен. Беше способен да напише статия за Северния полюс и пак щеше да намери начин да вмъкне няколко изречения за мен, което сигурно се нравеше на мнозина, особено на онези, дето ме считаха за третокласен автор. Защото имах върли поклонници и заклети отрицатели. В някои среди бяха готови да ме купят, за да ме пребият, а в други ме потупваха по гърба. Нямах много възможности. Този път твърдеше, че съм модно явление и скоро съм щял да се задъхам. Това си му беше тезата отколе. Обичаше също да разказва, че ме е срещал и съм му се видял смайващо безличен, че обиколката на ръцете ми била два пъти колкото тази на главата ми и че разговорът с мен бил разпилян и мъчителен. Статията беше посветена на петте най-тъпи книги на годината. Заемах челното място. „Далеч пред останалите!“ — уточняваше Някой си. „И за цялостно творчество!“ Другото беше в тоя дух. Показах го на Анри, докато избирахме разни дреболии за Глория.
— Виж ти, ако продължава така — пошегува се той, — скоро ще ти стане биограф!
О, колко близо беше до истината с това твърдение и колко пророческа бе фразата му! Всичко в магазина трябваше да се разтресе и адските пламъци да се покажат за секунда. Вместо това разглеждах някакво мъжко списание и си задавах въпроса какъв тип мъж съм, тоест слушах Анри с разсеяно ухо и забравих думите му. Небето навън беше бяло. Комините на къщите пушеха. Поехме с широка крачка към болницата.
Глория и Боб прочетоха статията от край до край, докато ние стояхме надвесени над люлката.
— Сигурно не е много приятно — заяви Боб.
— Разбира се, че си прав, Боб. Не искам да те лъжа, но, знаеш ли, почвам да свиквам. Ако ти покажа всичко, което този е писал за мен, няма да повярваш… Какво да се прави? Не живеем в свят на Мир и Любов.
За щастие тъжната действителност не нарушаваше съня ми. От Някой си се интересувах толкова, колкото от първата си риза, каквото и да пишеше, казваше или правеше. Имах чувството, че е на някакъв друг континент и стрелите му падат в краката ми, изчерпали силата си, никоя от тях не ме достигаше. Да живея с Анри, беше нещо чудесно. Към това се добавяше и Марлен. Тук бяха Боб и Глория, Вера, която се появяваше веднъж на две седмици и, разбира се, Шарл. Имах книгите си, които се продаваха, пишех нова, за малко да забравя за месечника, а всичко това се преливаше и не правех разлика между радостите, грижите, почивката и работата, които са нашето всекидневие. Нима имах време за друго, нима насъщните занимания не ми бяха достатъчни?