Ако Бети бе планински поток, Марлен бе тиха река през горите. Едната ръмжеше и пръскаше, другата хвърляше мълчаливи отблясъци. Като навърша шестдесет, ще ми трябва могъща река, някоя жена, широка три километра, с тъмнозлатисти, спокойни води. Човек ще рече, че слизам покрай някакъв бряг.
Въоръжен с бедното си съзнание, си въобразявах най-ужасни неща. Че ако посегна повторно на Марлен, ще изпадна в чудовищни терзания, че тайничко ще си хапя пръстите. Нима има много жени, които могат да се задоволят с една целувка, пък била тя и най-сладостната, или може би тъкмо защото е най-сладостната? А и какво очакваше тя от мен, да се преселя при нея? Като цяло жените не обичат запечените положения и обикновено мъжете го отнасят. А аз не го исках, предпочитах да се лиша от едната си ръка, отколкото да загубя Анри. Беше истинска трагедия, непреодолима безизходица, коридор на смъртта.
Само че досадницата, дразнителката, тази, която не виждаше по-далеч от собствения си нос, това бях аз. Кой страдаше от липса на въображение, кой беше жалкият изтерзан задник в цялата история, кой си усложняваше живота като последен глупак? А животът си беше приятен, велик, красив и невъобразим. Аз бях глупакът. Марлен бе по-мила и по-усмихната отвсякога. Не искаше от мен нищо, ама нищичко, сияеше като три хиляди слънца и не търсеше да ме хване натясно между две врати, не ми пускаше крака под масата. Какъв ти нож? Какво ти гърло? Колко светъл поглед имаше, колко успокояваща можеше да бъде за мен нейната усмивка! Трябва да си го признаваме, когато са по-велики, по-силни, по-умни от нас. Няма от какво да се страхуваме.
Единственото, което още ме измъчваше, беше дали все още се чука с онова говедо. Мъка ми беше да си го помисля, но се гледах в огледалото над мивката и си казвах: давай, бъди глупак докрай, покажи ми на какво си способен. Изтезавай си мозъка, защото на този свят всичко се плаща, а ти си получаваш заслуженото. Питах се дали я кара да поглъща спермата му и дали тя се оставя да я прониква отзад, притваряйки очи? Понякога, вместо да псувам, удрях с юмрук стената.
Нямаше друг начин да го науча, освен ако я шпионирам или я попитам, но не се решавах на никоя от двете възможности. Все още не бях стигнал дотам, че да се спотайвам зад дърветата, а не можеше да става и дума да я попитам. Писател, който се стреми към високи тиражи, не може да падне толкова ниско, не и в нашето време, което иска герои, хора с ташаци от закалена стомана. Единственият път, когато позвъних във вестника, за да питам дали русокосият хубавец е там, ми казаха да изчакам, за да го потърсели, но аз затворих, като заврях слушалката в зейналата паст на апарата.
— Ей, какво става? Телефонът нещо не е наред!
— Да, знам!
— Как така? Какво е станало?
— По дяволите, откъде да знам? Нямам представа.
Както и да е. Не мислех само за това всеки ден. За щастие инак нямаше да ми остане кожа по пръстите, а стената на банята въобще не поддаваше. Сещах се само от време на време, възможно най-рядко, но трябва да признаем, че никой нормален мъж и при най-добро желание не може да зачеркне завинаги тези видения, да ги прогони окончателно от съзнанието си. Примирих се. И така до деня, когато срещнах въпросния човек на пътя си.
Загарях на една пейка. С вдигната яка и ръце в джобовете. Температурата беше ниска, но времето слънчево. Макар да не си личеше, работех върху романа си, чаках нещо да ми падне от небето. На всеки пет минути отварях едно око и се озъртах, за да запаметя някои нови наблюдения. Улицата беше спокойна. На отсрещния тротоар, петдесетина метра по-нататък, някакъв човек продаваше гофрети на един щанд и на моменти ароматът се разнасяше до мен. Когато чудото ставаше, някой се надигаше и отиваше да напише „Сто години самота“, „Изборът на Софи“ или „Светът според Гарп“. Трябваше да бъда бдителен.
Бях затънал в работа, потопен в океан от светлини и неясни послания. Мислех да остана около час, преди да се прибера с проветрен мозък и отпочинали мускули. Дърветата бяха напъпили. Смътно чувах стъпките на минувачите зад гърба ми в тази мека, февруарска утрин. Едва доловими, но не и неприятни докосвания: потенциални читатели или безмилостни палачи, шегувах си се аз.
После отворих очи и видях, че не бях сам. Едно десетинагодишно хлапе стоеше до мен и преравяше методично и угрижено джобовете си. Не ми обръщаше внимание. Стори ми се, че изискваше от джобовете си повече, отколкото те можеха да дадат. Най-подир отвори шепата си с няколко жълти монетки, от онези, за които вече не се навеждах. Виждах как устните му произнасяха числа, брояха и смятаха. Не изглеждаше доволен.