Изчаках още миг, после извадих една банкнота от джоба си и я улових с два пръста.
— Вземи две с крем шантий. Помоли го да капне малко ром в моята.
Той грабна мангизите. Втурна се напред. Проследих го с развеселен поглед, докато прекосяваше скорострелно улицата по посока на продавача на гофрети. Обаче не спря пред него, а продължи нататък, с прилепени до тялото лакти. Дори се наведох, за да видя как търчи и изчезва зад ъгъла на улицата, на която надвисна безумна тишина.
За миг се замислих за случилото се, после плеснах бедрата си и станах от пейката.
Случайността пожела да се натъкна на хлапето след няколко преки. Излизаше от луксозна сладкарница в компанията на две връстнички. Гофретите се бяха превърнали в сладкиши с крем, добре известни сред богатите и рафинирани хора в целия град. Аз се превърнах в гадната изненада, в навъсения дух. Улових този половин порция мъж за колана, докато двете момиченца офейкаха на бегом.
— Ох, господине! Пуснете ме, господине! — изстена той.
— Няма господине! — казах му аз. — Ти си луд, бе!
Сякаш бях извадил пъстърва от водата. Бях изненадан от живото нещо, което държах в ръката си. Умираше си от страх.
— Ох, господине! Недейте да си отмъщавате, господине, нали няма да го направите? — умоляваше ме той.
Точно в този момент забелязах приятелчето на Марлен, долният тип, според моите представи, или най-малкото онзи, който ми създаваше проблеми. Излизаше от някакъв магазин, понесъл едно руло мокет. Погледът ми сякаш светна.
— Да си отмъщавам, аз? — отговорих на момчето с безизразен глас.
Онзи още не ме беше видял. Той се бореше с рулото мокет, а аз не го изпусках из очи.
— За какво ми е да си отмъщавам? — изрекох аз на един дъх.
Пуснах го. Течението го отнесе от ръцете ми. Вдишах дълбоко студен въздух, като се усмихвах наум и продължих разходката си по посока към онзи, другия. По моему дърветата щяха да цъфнат до седмица. Почти усещах мириса на цветовете.
Спрях пред него. Изглеждаше съвсем запъхтян. Със стенания измина последния метър, понесъл рулото на ръце. Пое дъх, подпря, се с ръка на багажника на колата, която, ако не се лъжа, беше порше. После поде рулото с две ръце, за да го изправи, но спря по средата на движението и нададе остър писък. Беше зачервен, а вените на врата му се гърчеха като дебели червеи. Пристъпи с крак назад за опора и за миг ми се стори, че ще извика за помощ или ще го изпусне на краката си. Гледах го отстрани и си помислих, че го обземаше паника. Той все още не ме бе забелязал. Светът му се свеждаше до това нищо и никакво руло. Изчаках последното му усилие, преди да го заговоря. Той затвори очи. После с цената на сърцераздирателен стон успя да изправи рулото. Признавам, че не бях уверен в успеха му.
— Хелоу! — рекох аз. — Късно ли пристигам, или още мога да помогна с нещо?
Той ме изгледа, докато бършеше челото си.
— Ах, слава тебе, Господи! — въздъхна той.
Стиснахме си ръцете. Щеше ми се да избегна всякакъв физически допир, но нямаше как да се измъкна.
— Едро парче! — рекох аз, като се хванах за кръста.
— Направо се поболях! — въздъхна той. — Не подозирах, че тежи толкова… Тцъ, а бе луда работа!
Единствената лудост бе да чукаш жена като Марлен и да не си даваш сметка. Напразно беше едър, рус, добре сложен, усмихваше ми се като глупак. Ама че прозрачен тип! Единствената истинска лудост в този живот е да се разминеш с Красотата.
— Опасявам се, че най-трудното предстои.
Разбрах какво намекваше. Не е лесно да натовариш едно руло мокет в порше, на покрива нямаше външен багажник. Но в този хубав ден бях готов да отворя чуждите очи и да приема света такъв, какъвто е. Усмихнах се учтиво и зачаках да ми посочи как щяхме да подходим.
— Не виждам много възможности — призна той. — Хайде, полекичка, приятелю!
Хванахме умрелия кашалот и го положихме на покрива по най-деликатния начин. Колата му блестеше като нова монета и човек примигваше заслепен. Каза ми, че не живеел далеч, че в багажника щял да намери някой здрав ремък, че имал късмет, че ме срещнал.
— Адски късмет — рекох му аз от другата страна на колата, като продължавах да се усмихвам.
Той тупна доволно с ръка по рулото и ми подаде кутията си свръхлеки цигари. Пролетта бе надвиснала над главите ни като мек, муселинен воал. Той ме попита как съм, какво става с мен, пиша ли нова книга, а аз му отговорих какво да е, което напълно го задоволи. След това се качи в колата си, отвори прозорците и ми връчи ремъка. Щом излезе, му прехвърлих единия край през покрива, той ми го върна отдолу, а аз го закопчах в катарамата. Трябваше да стегнем здраво мокета, за да не се изпързаля. Дръпнах силно. Малко оставаше рулото да се изплези от двете страни.