— Става ли така? Достатъчно стегнато ли е?
— Да, може би още мъъъничко…
Стиснах зъби и дръпнах рязко още веднъж, като почти увиснах с цялата си тежест. Чу се нещо като последно издихание на душа, която се възкачва на небето. На покрива на поршето му призля. Аз се направих, че нищо не забелязвам, бях зает с възела.
— Само че като се замисля… — рекох аз, докато той изчезваше във вътрешността на колата, — няма да се справиш без мен. Искаш ли да ти помогна?
Наведох се да видя какви ги вършеше. Опипваше хлътналата ламарина с върха на пръстите си. Стори ми се, че му беше трудно да повярва.
— Както кажеш — добавих аз, като му се усмихнах обезоръжаващо.
— Ами…
— Не се притеснявай от мен. За да ти го предлагам, значи не ми тежи. И ти щеше да сториш същото на мое място.
Без да чакам да ме поканят, се наместих на съседната седалка.
— За първи път се качвам в порше — осведомих го аз. — Недей да ме стряскаш.
Той потегли малко нервно, като роптаеше, че освен, всичко останало и не виждал добре, а това не му харесвало. Какво пък, аз не харесвах нищо у него и пак бях тук, нали така?
Случката с ламарината го беше подразнила. Накарах го да спре малко по-нататък, протегнах ръка през вратата и някой наби здравата спирачки. Купих цигари за него и за мен и на сядане подхвърлих неговите в краката му. Той се поразведри.
— Ако не ми беше забито това копие в сърцето, не виждам кое можеше да ми съсипе такъв хубав ден!
Той ме погледна изумен, с ръка на волана, а другата на скоростния лост. Запалих един фас и се окашлях малко.
— Тъпо, нали? — рекох, навеждайки глава. — Но това си е така, артериите постепенно се задръстват и най-сетне, някоя утрин…
Надигнах глава.
— Бум! — извиках аз. — Последна спирка! — добавих, като се свих на седалката си.
Той леко се наведе към вратата и потегли. Наистина не знаеше какво да ми отговори, мисленето му беше чуждо, за него си беше истинско бреме. За да го предразположа, му казах, че всички си имаме своите грижи. Макар сърцето да е най-лошата, защото човек не знае кога и къде ще го застигне.
Той загаси цигарата си и се опита да ме утеши.
— Не изглеждаш болен, уверявам те… честна дума! Обзалагам се, че след десет години пак ще си говорим за същото!
Скръстих ръце и отметнах глава върху облегалката.
— Хм… де да беше прав… За съжаление, опасявам се, че бъркаш. Аз съм по-песимист от тебе.
При тези думи извадих носна кърпа от джоба си и няколко секунди я проветрявах на студения въздух, преди да си я положа на темето. Той се сепна.
— Какво става? Зле ли ти е? — попита притеснено.
— Не съм толкова добре, колкото изглеждам… Успокой се, свикнал съм.
Почуках по кутийката с бонбони във вътрешния си джоб.
— С тези неща съм спокоен.
Хвърлих му тъжен поглед, после обърнах глава на другата страна. Поршето се отразяваше в една витрина заедно със своята ракета земя-въздух на покрива, а аз реших да спра да дишам и да обеля очи.
Той ме разтресе за рамото, а аз посегнах към сърцето си.
— Ах, мамка му и нещастие! — изпсува той.
Аз се сгърчих много достоверно на седалката и го сграбчих за ръкава на якето в отчаян и безмълвен призив за помощ. Той свърна рязко към тротоара, зад него изсвириха гумите на няколко автомобила, но нищо не се материализира. Спряхме. Още десет сантиметра и щяхме да се забием в една спряла камионетка. Трябва да бях моравосин.
Измъкнах се от поршето, вкопчен за вратата и повлякъл един вдървен крак, подпирах се от едната страна на автомобила като човек, който води последната си битка. За част от секундата си помислих, а ако наистина се случи така, ще намеря ли сили да изляза навън, за да вдишам чист въздух за последно? Дали смъртта няма да ме застигне, преди да съм разрешил всички проблеми, дали ще ме свари с всички тези въпроси без отговор, тези всекидневни загадки, непрочетените книги? Едва бях започнал да чета Достоевски, а от другата страна на леглото ми бяха струпани книгите на У. Карлос Уилямс, Кнут Хамсун, Акутагава, за да не изреждам и останалите купчини, бях нетърпелив да ги прочета, а нямаше да смогна преди 2000-ната година.
Възползвах се от няколкото секунди, преди той да излезе от колата, за да извадя кутийката с бонбони и да изсипя две в ръката си. Побързах да я прибера, докато той се втурваше към мен. Свлякох се на петите си, опрял гръб на автомобила, погълнах хаповете по най-видния начин.
„Ей, приятелю! Ей! Ало!“ — викаше той. Хванах се за ревера на якето му, за да поддържам драматизма на сцената. Две млади жени застопорени пред туристическата агенция, която ви обещаваше лято посред зимата, наблюдаваха агонията ми. Аз също ги гледах, докато се окопитвах. Едната прегръщаше контейнер с прах за пране, а другата — пакет памперси, което също ми помагаше да предвкуся ада.