Смотолевих няколко откъса от успокояващи изречения, подчертани с гримаси по адрес на спътника ми. Той беше на път да ми скъса всички копчета на ризата.
По моя молба ме подхвана под мишниците и ме настани обратно на седалката. Малко повече от минута продължих да се задъхвам почти до припадък, после сложих ръка на рамото му и леко му се усмихнах, подканвайки го да се успокои и да забрави за случката. Той бе само отчасти убеден.
— Сигурен ли си? Уверен ли си? Езикът ти е… как да кажа… почти черен, уверявам те.
— Къде? Не, това е нищо, не се страхувай… Това е от хапчетата!
Посочих джоба си.
— Черните са най-силните. След тях всичко свършва. Освен това — пошегувах се аз — никой няма да предпише розови хапчета на някой, който бере душа! Светът няма много чувство за хумор, не намираш ли?
По изражението му разбрах, че съм се превърнал в тегоба за него и в мен се разля дяволско удоволствие, а душата ми ликуваше нездраво. Дали бях дал максимума в ролята си, бях ли събрал всички плодове?
Когато седна до мен, реших все още да не разпрягам и продължих с импровизациите.
— Май ще повърна — измърморих аз. — А?
— Да, да… Повярвай ми… Не разбирам.
Започнах да щипя устните си, да попипвам очите си, да хълцам. Хванах ръката му с побелели и изпотени пръсти.
— Не се движи! — помолих го аз. — Завива ми се свят. Дай ми бързо една носна кърпичка!
Противоречивите нареждания са най-хубавото нещо, предизвикват объркване и отчаяние у онзи, към когото са насочени. Забелязах, че по челото му бе избила малко пот и вътре в себе си проклинаше този ден.
— Няма нищо, минава ми — рекох му най-сетне. — Да, мисля, че се оправям…
Той въздъхна дълбоко с облекчение, наведе глава и се вкопчи с две ръце във волана.
— Да потегляме! — казах аз. — Малко въздух няма да ми навреди…
— Виж какво, искаш ли да отида да извикам някой доктор, по-добре да не рискуваме. Откровено казано, вече се чувствам виновен, знам ли какво може да се случи?
Аз стиснах приятелски рамото му и спокойно му обясних, че може да ми се довери, и че не бива да се притеснява. Впрочем аз му дължах извинения за причиненото безпокойство, но вече се чувствах отлично и исках единствено да забравя случилото се, не мили вярва?
— Хайде, мъничко въздух само може да разсее тази неприятна история, обзалагаме ли се?
Момъкът не си падаше играч. Освен това не беше твърдо решен да ме откара другаде. Но понякога се налага да насилваме нещата. Наведох се напред и хванах контактния ключ.
— Бяхме стигнали до твоя мокет — обобщих аз. — Да продължим нататък.
— Хм… добре — съгласи се той. — Съгласен.
— Ха така.
Завъртях ключа. За зла участ колата беше на скорост и поршето заби нос под камионетката. Не го бях предвидил. При всички положения посмачкахме малко ламарината, а той излезе обезумял, преди да успея да се самоупрекна в каквото и да било. Видях го да покрива лицето си с ръце, после показа отчаяната си, болезнена физиономия, защото, естествено, нямаше причина да се засмее. Аз лично никога не бях карал толкова скъпа кола, тъй че нямах представа дали трябва човек да си удря главата в стената. Слязох, удряйки гърдите си.
— Ама аз съм истинско проклятие! — завайках се. — Какво ме прихвана? Виж каква беля!
Действително не беше красиво. Камионетката имаше кука на бронята, която беше пробила капака на поршето и се беше закачила за него. Не виждах за пръв път ударена кола, но най-изненадващото беше как се навъсих въпреки чудесната светлина, в която се къпеше улицата и истинското удоволствие от гледката.
— Не знам какво да ти кажа — признах му аз.
Той също не знаеше какво да ми каже относно сърдечните ми болки.
— Съжалявам, че не намирам нужните думи, много е неприятно.
Нямам обяснение какво сторих, направо не е за вярване! — въздъхнах аз.
— Нищо! Както и да е! Нека не говорим повече за това! — изкрещя ми в ушите той.
— Нека не говорим повече за това! Ама и ти ги приказваш едни! — възкликнах аз. — Никога няма да си го простя, бъди спокоен.
Последвалото ме лиши от глас, стоях в потрес на тротоара и не можех да повярвам на очите си. Той скочи върху капака на автомобила и се опита да извади проклетата кука, което, за съжаление, нямаше как да стане. Единственото, което постигна, е да съдере единия крачол на панталона си на зейналото желязо. Беше извън кожата си, а куката продължаваше да е в търбуха на поршето, забита като голяма въдица. Позеленя от яд.