Лесно се досещате за продължението. Дори не ми се разказва. Хубаво де, включи на задна и целият капак се откачи от един път. Вдигна се ужасна дандания, впрочем достойна за съжаление.
Изчаках няколко секунди, но той изглеждаше като залепен за седалката, тъй че бавно се обърнах и изчезнах както бях дошъл.
Всъщност този тъпанар ми пропиля цялата сутрин, а накрая попрекали, като дори ми отне удоволствието. Жалко, защото номерът със сърцето, което ме предава, доста ми хареса, съвсем откровено го казвам, още си спомнях с каква лекота бях влязъл в ролята си и странното удовлетворение, което изпитах. Нямах никаква предумисъл, и когато установих с какъв апломб се впуснах в изпълнението, с каква изобретателност, едва не повярвах, че наистина ми се случва.
При тази мисъл се усмихнах, както си крачех. Хубаво беше да изиграеш смъртта си като комедия, полезна репетиция. Да те застигне смъртта на улицата вместо във ваната, не бе лишено от предимства. Най-малкото имаше въздух, достатъчно пространство и По-пряк път към небесата. Да, да, да. Не беше за пренебрегване. Като му дойде времето, ще трябва да си го спомня. Най-добре щеше да е да си намеря някой храст, точно така, идеално. Не беше необходимо да има някой, в когото да се вкопчвам, поне така мислех. Колкото по-строго, толкова по-добре. За край: някоя подигравателна или проницателна гримаса или една нетърпелива усмивка. За да си отида бляскаво, казвах си аз. И дума не можеше да става да си разпарям корема, трябваше да седна смирено в очакване сабята да ми резне главата, това вече си е друго. Рак, деветдесет години, пътна катастрофа, бойно поле, не, това в никакъв случай, по-добре да пукна начаса. Мамка му, побиха ме тръпки, а Анри ми разправяше, че не му дремело, но аз не му вярвах, освен това имах още не малко време пред себе си! Не е възможно. На теория би трябвало да знае повече от мен по въпроса. Може би неговото решение е по-правилното. Без фойерверки. Знам ли. Само да притисна сърцето си с ръка? Хм… Да. Все е по-добре от нищо. Ще видим. Ще видя дали не мога да направя нещо за душата си. Можех да си крача така с часове, без да разбера кой от двама ни беше прав. Ще ми се да разрежа ябълката на две: в студено време да умра като аскет, а в топло време да се строполя на палубата на трансатлантически лайнер и да предам Богу дух. Чувствам, че е прав и това ме изнервя. Същото е и с писането. Аз обмислям прекалено, докато той просто пише. Той е велик писател. Мога да си представя какъв ужасен съпруг трябва да е бил, а като баща също не беше цвете, донякъде влизам в положението на Глория. Но, Господи, какъв писател! Направо ме поболяваше. Щях ли да пиша, ако бях сигурен, че никога няма да има дори и един-единствен читател? Той беше способен да го прави. Да, без всякакво съмнение. Нищо не можеше да го спре. Не виждам какво. Дори парализиран, пак щеше да мърда с уста. Накарайте го да млъкне, и щеше да ви гледа в очите. Знам го със сигурност. ТОЙ Е такъв. И това е прекрасно. За миг спрях да мисля. Завих и поех по една улица с два реда дървета. Пъпките им придаваха розова отсянка. Най-вече не забравяй да му купиш тубичка синьоцерулей, на два пъти ти го напомни. Не, нямаше да го забравя, казах му, че може да разчита на мен. Той наистина се захвана с живопис, шегата настрана.
Обикновено рисуваше по една картина дневно. Раздаваше ги наляво и надясно, но твърдеше, че на мен е дал най-добрата. Долу беше написал: „Портрет на жена“, но тя бегло напомняше за жена. Аз обаче не бях много вещ в живописта, за да се произнасям по въпроса. Цветовете ми се нравеха и я закачих над леглото си. Което той установи със задоволство.
— Нямай грижи — успокоих го аз, — когато започнеш да свириш на пиано, аз ще идвам да ти обръщам партитурите.
Боб имаше свои планове в тази връзка. Една вечер, когато Глория го бе оставила на мира, той се възползва от случая, за да ми изложи намеренията си.
— Какво ще кажете? Аз ще се заема с всичко, до най-малките подробности!
Според момичетата си струваше да се опита. В най-добрия случай Боб щеше да продаде няколко. И аз бях на това мнение. Най-вече си мислех, че това е добра възможност за Боб да се интегрира. След като не се оказа достатъчно умен, за да офейка начаса, сега трябваше да си заеме мястото. Освен това щеше да има възможност да подиша свободно, макар че не трябваше да се бъркам в неща, които не ме засягаха. Анри също не беше против по принцип.
— Значи сте съгласни? — изрева Боб.
— Ами… ако това очакваш… да, съгласни сме.
— Удари тука!
— Боб, само ти напомням, че дъщеря ти спи — заяви Глория. — Надявам се, че не си го забравил.
Той се беше нахилил до уши. Сниши глас и изложи плановете си на Анри, а на следващия ден натовари няколко картини в колата. След седмица продаде първата.