— Това е само началото! — довери ми той, и то с право. — Все още нищо не съм направил!
— Знаеш ли какво направи той — съобщи ми Глория по телефона една сутрин, когато вятърът вилнееше със сто и двадесет километра в час. — Знаеш ли какво направи той? Ами качи се в колата рано сутринта, а аз останах без капка мляко, това направи! Не мога да оставя Жералдин сама вкъщи! След час трябва да й дам следващия биберон!
— Да, разбирам.
— Дай ми Анри, ако обичаш. Трябва да побързаме с аптеката, преди да е затворила!
През нощта се бе разразила буря. Дъждът беше спрял, но небето жълтееше, а на места избиваше към зелено. Не възнамерявах да излизам. Като нищо можеше да ме халоса някое дърво по главата или разлетяла се барака.
— Какъв тип е? — попитах аз. — Аз ще отскоча. Трябва ли ти още нещо?
— О… ама Анри също може да…
— Да, знам, че го може. Та какво мляко казваш?
Като се втурнах навън, не търсех особено да й се харесам. Исках само да постъпя както преди, за да не бъда глупав колкото нея. Нека си играе игричката, щом й харесва, ама без мен. Пък да видим кой от двама ни щеше пръв да се умори.
След двадесет минути бях при нея. Вятърът виеше, ръмжеше, лашкаше ви във всички посоки. Едва излязох от колата, чак на втория опит. Избърсах очите си, предадох кутията в ръцете й и се устремих към един фотьойл. Прекарах ръка през косите си, за да възстановя човешкия си образ. Навън всичко беше неправдоподобно.
— Ще ми кажеш колко ти дължа — подхвърли ми тя.
Реших да го подкарам по така. Казах й, че всъщност вярвам как някой ден Боб ще изненада всинца ни, като продаде цялата стока. Да се обзаложим ли? Тя изчезна в кухнята с наведена над кутията с мляко глава. Беше се съсредоточила, сякаш инструкцията за употреба беше написана с йероглифи. Застанах на вратата.
— Вече не го ли кърмиш? — попитах аз.
— А? Не, редувам.
— Да, точно така трябва. А… това го сложи в малко вода, и толкова.
— Да, прав си.
Вятърът напираше. Стъклото на един от прозорците трескаво звънтеше. Но къщата се държеше. Подпрях се на касата на вратата с изражение, което напомняше онези от „Акчърс Студио“. Съжалявах, че нямах в джоба си парче ластик или връвчица, с която да си играя. Само си попипах ухото. Гледах втренчено винтовете, на които се крепяха пантите на вратата.
— Кажи ми, спомняш ли си, когато…
— Виж какво — прекъсна ме тя. — Не си падам много по спомените. Натъжават ме.
Преглътнах усмихнат остатъка от изречението, което нямаше да постигна без дългогодишни упражнения и известна приспособеност към живота.
— Хм… права си — казах аз.
Тя беше пуснала биберона в някаква тенджера и не вдигаше поглед от него. Беше се възстановила и отново носеше прилепнали по задника панталони. Косата й беше вързана на конска опашка. Юмруците на кръста.
— Не включваш ли газовата уредба? — попитах аз.
Зачаках отговор, оттеглих се в другата стая. Вятърът свистеше като разбесняла се сирена и по стъклата топуркаха невидими частици. Ама че сляп бях!
— Как я карате? Още ли те събужда нощем?
Никакъв отговор. Отидох до прозореца. На улицата беше истинска Ниагара и светлина от отвъдното. Питах се дали щеше да ми предложи чай, или да ми посочи вратата, всичко можеше да се очаква.
Тя довтаса с подпрян до бузата си биберон.
— Ох — въздъхна тя. — Или е прекалено горещо, или е прекалено хладно!
— Мда. Трябва да е нещо средно.
Тя се свлече на един фотьойл срещу мен, а коленете й бяха по-високо от главата. Погледна часовника си, после ноктите си.
— Добре де, защо ме гледаш така безумно? — попитах я спокойно аз. — Да не е някаква нова роля?
В този миг си дадох сметка, че се владееше доста по-добре отпреди. Просто захапа нокътя на палеца си. Преглътна комплимента, без да се задави. Нещо повече, изсмя се.
— Прав си, не спя достатъчно… Нима е толкова забележимо?
Прозвуча най-вече странно. Но много по-малко уморително е да те вземат за глупак, отколкото да се опитваш да накараш камъка да проговори.
— Да… нищо по-гадно от недоспиването.
Тя стана изведнъж, за да ми поднесе една чаша. Беше притеснена. Номерът й още не беше на международно ниво. След десетина години щеше да е безупречна.
— Заради това шибано време не успях да мигна цяла нощ — добави тя. — Боб тръгна рано сутринта.
Внезапно един кепенк се откачи и вятърът го заблъска във всички посоки.
— О, по дяволите! Ще го отнесе! — изрева тя.
Не беше изключено.
— Внимавай, ще задуха силно! — рекох аз с ръка на черчевето.
Отворих. Демоните връхлетяха в стаята. А пъкленият кепенк се бе скрил. Вятърът ме опияняваше. Притворих прозореца и се наведох навън. Тъкмо както и предполагах, кепенкът беше прилепнал до стената. Държеше се кротко. Зад себе си чух шум от нещо строшено, последван от вик. За миг се разсеях. Тогава кепенкът се отлепи от стената и ме удари с все сила в главата.