Залитнах заднишком чак до насрещната стена. Размахах ръце, преметнах се през една ниска маса и се проснах на пода. Очите ми обаче останаха отворени. Видях Глория над себе си, права като статуя с отпуснати до тялото ръце. Протегнах ръка към нея, но погледът ми се размъти. Успях все пак да застана на колене. Чувствах кръвта, която се стичаше по лицето ми, виждах я как покапва ризата ми. Седнах на петите си, подсмърчайки. След няколко секунди забелязахме беше все там. Стоеше неподвижна, гледаше ме, само дето беше затворила прозореца.
Сложих ръка на челото си и се изправих криво-ляво. Облегнах се на стената.
— Мамка му, донеси ми някаква кърпа или нещо такова!
Тя беше като хипнотизирана. Краката ми омекваха. Лицето й беше безизразно, бяло, студено.
— О, Господи! — изстенах аз. — Ще си размърдаш ли задника най-сетне?
16
Още в първите дни на пролетта с лекота надхвърлих стохилядния тираж. Това вече си беше друга работа. Имах неприятното усещане, че седя на хлъзгав склон.
Банкерът ми, този безименен задник, взе, че ми се обади отново. Аз съвсем сериозно го посъветвах да си ебе майката и му отговорих, че занапред ще внасям парите си в отсрещния бутик, където всички са усмихнати. За човек като мен, който бе живял с нищо или дори в дългове, сега впечатлението бе, че чековете буквално падат от небето. Дори първоначалната ми възбуда бе попреминала. Дожелски се смееше по телефона.
— Към двеста хиляди до лятото. Триста хиляди до зимата. Сигурен бях, че все някога ще ни потръгне!
Получавах и съответстващо количество писма, но рядко намирах време да отговоря, за да не кажа никога. Не се казвах Хенри Милър. Освен това ми звъняха по телефона. Отговарях, че Него Го няма, че Се Е преместил и че не знам нищо повече. Не заслужавах нито комплименти, нито ругатни, пишех както можех и това беше всичко. Какъв бях и какво мислех, не засягаше никого. Не бях по-наясно от другите, не бях открил решения на проблемите на човечеството. Не знаех дали краят на света беше близо, нямах особени съвети за даване към начинаещите, не се занимавах с политика, нямах лична рецепта за добро чили конкарне, не бях чел „Дреболии за една касапница“, нямах мнение дали самолетът е по-опасен от влака, не можех да се закълна, че от писането има полза, не, не носех наполеонки.
Най-подир помолих да ме извадят от телефонния указател. Най-хитрите пак изнамираха номера ми и всяко позвъняване ме караше да се мръщя. Купих си телефонен секретар. Не бях и помислял, че някой ден ще стигна дотам. Когато видях монтьора, който дойде да го инсталира, разбрах, че бях направил още една крачка.
— Да, мамка му, Боб, ако беше на моето място… В началото е приятно. Но след време се питаш знаеш ли нещо изобщо, неуморно повтаряш все същите глупости, а дори да не са глупости, с времето се превръщат в такива, защото вече не ти се говори, думите ти се изпразват от съдържание, толкова добре познаваш пътя, че караш, без да гледаш. Чувстваш се уморен.
Бяхме обърнали доста чаши в кухнята и си бъбрехме за тези неща, за тези вълнуващи дреболии.
— Можеш и да ми се изсмееш, Боб, но колкото повече хора се интересуват от мен, толкова по-самотен се чувствам.
Боб бе организирал малко тържество по повод първото зъбче на Жералдин или нещо подобно. Анри присъстваше. Марлен. Шарл и Вера. Глория. Още неколцина познати и други няколко, които познавах по-слабо. Самотата, за която говорех, си беше съвсем сериозна, но го казвах усмихнат. Трудно е да говориш за несгодите си, когато си прехвърлил стоте хиляди, а моментната суета те изстрелва на авансцената. Трудно е да се жалваш, когато десетки милиони умират от глад, а неизчислим брой живеят в потисничество. Аз бях жалък болник, очите ми не бяха срещу дупките си, но едва се сдържах да не надам вой. Защото гладът в света е проблем, но погазването на свободите също. Бях свободен, коремът ми бе пълен, но към какво можех да се насоча, имаше ли някаква цел за постигане? Най-доброто в мен, цялата ми енергия се изливаше в писането, всичките ми идеи, но за какво? Много се бъхтих над стила си, но какво от това? Дали бях по-силен от другите, по-интересен от останалите? Спасявах ли нечий живот? Помагах ли на хората? Може ли книгата да вдъхне кураж? Дали безкрайният низ от думи може да запълни един живот?
Един затворник ми пишеше. Десетки страници. Насърчаваше ме да продължавам. По дяволите! По дяволите! По дяволите! Би ли ми налял, Боб, моля те! Пийна ли малко и ме налягат черни мисли, а животът е прост. Вземи самотата си, прегърни я и я отведи, няма да ни разваляш празненството я, казвах си аз.