— Мина време, Боби — обясних му аз. — Принуден съм да отворя очи!
Той разтърси глава. Не беше убеден. Никой не ме вземаше на сериозно и бяха прави. Всеки си имаше своите проблеми, а моите не бяха нещо особено. За момент излязох тихомълком, покрай стената. Самотата ми беше само вътрешна. С успеха дойдоха и навлеците. В мен нямаше нищо интересно, нищо приказно, но вестниците пишеха за мен, народът четеше. Бях поел толкова алкохол, че не можех да скрия истината от себе си. Нямаше изход от положението. Можех да продам и един милион екземпляра, пак нямаше да направя нито крачка напред, нямаше да изляза да ликувам на улицата. Ако ми звъняха или ми пишеха в очакване да им вдъхна малко надежда или за да ми благодарят, че съм написал готини романи, щях да се разплача от радост. Бях в моята градина, познавах я и я обожавах, така да се каже. На Боб му се стори, че у тях било тесничко, и тъй като се нагърби с измиването на чиниите, аз приех без възражения! Познавах тези тридесет квадратни метра като вътрешния си джоб, знаех всяко стръкче трева. Бях поливал розите със сълзите си, бях заспивал на моравата. Тук се чувствах защитен. Небето бе ясно.
— Както ме гледаш — рекох му аз, — макар да изглеждам гол и отчаян, още не съм свършен!
Допих чашата си и я оставих в един ъгъл.
— Хей! Събуди се!
Спомням си, все едно че беше вчера. Чудесна, светла, прелестна, пролетна утрин. Анри ми поднесе голяма чаша кафе. Беше пуснал музика. Някой ме бе завил с одеяло.
— Хей! Събуди се, на твоята възраст не е прилично да спиш в този час!
Седнах. Очите ми бяха подпухнали. Погледнах Анри, прозявайки се, хванах главата си с две ръце.
— О, Боже Господи! — въздъхнах аз.
— Да — рече той, — едва те прибрах.
Нищо не си спомнях. Сигурно сънят ме бе преборил. Нахвърлих се на кафето си.
Боб и Глория бяха в кухнята и разтребваха, докато съдомиялната машина боботеше. Направих няколко крачки из стаята с наметнатото одеяло. Спрях се пред последната картина на Анри.
— Знаеш ли, точно същото ми се присъни в кошмара?
Радвах се, че не бях препил и нямаше да влача тридневен махмурлук. Чувствах се почти във форма. Четиримата си сипахме по още едно кафе, а аз научих, че съм бил досаждал на всички чак до сутринта, а хората се чудели смея ли се, или плача.
— О, смеех се! — рекох аз.
А нямаше причина. Писателят живее с отчаянието си както кучето с бълхите си, не му обръща особено внимание. Най-вече когато достигне комфортни тиражи и изпие някоя чаша в повече. Тъкмо това му е занаятът, да пътува между смях и сълзи, но нека не ни досажда в извънработно време, да не ни се жалва нощем под прозорците. Не посмях да ги попитам какви ги бях наприказвал.
— Следващия път имам намерение да си изскубя всички косми от гърдите — пошегувах се аз, което предизвика скимтенето на Жералдин в креватчето.
Бях под душа. Щастливо изправен под горещата струя в неподвижен екстаз. Не мислех, че животът може трайно да се установи в покой, често се потапях в „Книгата на промените“, но не очаквах нищо неприятно, поне в този именно момент. Бях сбъркал.
Глория влезе в банята. Ако пеех, щях да млъкна тутакси, достатъчно беше да видя физиономията й.
Спрях неохотно водата.
— Какво има? — попитах аз.
Тя ме гледаше напрегнато. Със сигурност не и защото бях гол.
Грабнах някаква кърпа.
— Да не си си глътнала езика?
Изглежда търсеше нещо в мен, може би да ме уязви в най-дълбоката ми същност. На мен не ми пукаше. Подсуших косата си. Спомних си как кръвта ми шуртеше, когато си разбих главата в кепенка й. Тогава се наложи да я стресна, за да се опомни. Тя се окопити, наведе очи и разсея магията.
— Ох… имаш ли една секунда време?
Държеше ръцете си зад гърба. Осени ме ужасно предчувствие. Ръката й се завря под носа ми и за секунда сякаш ме поряза с нож напреки през тялото.
— Съжалявам — каза тя, — но тоя е наистина отвратителен.
Веднага разпознах вестника, който държеше в ръката си. Изсмях се.
— Хм… какви ги разправя този път? Че съм заимствал от американския черен роман?
— О, не, този път е по-сериозно!
— По дяволите! Да не съм евреин или хомосексуалист?
— Искаш да кажеш: негър, евреин и хомосексуалист едновременно?
— Не, виж… Твърди, че спиш с жената на най-добрия си приятел!
Изтръгнах вестника от ръцете й. Прегледах статията, разтреперан от ярост. Привърших я, облегнат на стената, срещу ледените плочки, със стиснати зъби.