Глория не лъжеше. В края Някой си пишеше, че вече била известна стойността ми като писател, но не било безинтересно да се научи и човешката ми стойност. Задъхвах се.
— Предпочетох да ти го покажа… Наистина е отвратително.
Кимнах с глава. Започнах да се обличам, като напълно забравих да се подсуша. Исках да седна.
— Надявам се да подадеш иск за клевета срещу този мръсник!
Даже не й отговорих. Натиснах очите си с пръсти. В огледалото виждах съсипан човек, който сякаш имаше киселини в стомаха.
— Как ще постъпиш?
За миг ме облада хладна ненавист. Взех проклетия вестник и препрочетох дума по дума прословутия пасаж с почти налудничаво наслаждение.
— Анри не бива да го чете, защото никога няма да ти го прости, сещаш се… Трябва да намерим начин.
Вдигнах нос от вестника. Тя чупеше пръсти, изглежда, размишляваше. В ушите ми звучаха думите й, че Анри никога не би ми простил.
— Бога ми, истинско чудо е, че все още не го е разбрал!
Човек би рекъл, че сме се върнали година назад, по времето, когато тя правеше глупости, а после двамата си блъскахме главите как да ги скрием от Анри. Тя искаше да ми помогне, но аз изпитвах желание да я хвана и да й набия шамарите, за да се успокоя и да чуя друг да вика вместо мен. Опомних се. Гримасничех от едва сдържана и в известен смисъл необяснима ярост.
— Е, и? — излаях аз. — Да не мислиш, че ще скрия този парцал в гащите си? Или може би ще го глътна?
Тя ме погледна със светъл поглед, който не очаквах. Изпълнен с предизвикателство, много женски поглед.
— Няма ли? — подхвърли тя.
Хванах я за едната ръка. Мрачният поглед, с който я пронизах, също си го биваше, клепачът ми почти се изметна.
— Няма — изръмжах аз. — Време е всичко да си дойде на мястото!
Слязох на бегом по стълбите с вестника в ръка. Боб ме изгледа слисан как минавам. Полудял от мисълта да отхвърля това бреме, полудял от мисълта за онова, което можеше да се случи. Болезнената радост, опияняващата мъка ме наелектризираха.
Спрях се насред слънчевата стая. Анри беше пред статива, с присвити очи, в положение за бой. Аз поех невъобразимо бавно и дълбоко въздух. „Господи!“ — помислих си.
Отидох и се свлякох на един фотьойл до него. Той не помръдна.
— Анри…
— А?
Той седна на столчето си и се наведе да вземе тубичката с черна боя. Хвърлих вестника в краката му. Чу се звук от замахване със сърп в житата, последван от мъртвешка тишина.
— Тук има една статия, която ни касае — изрекох аз с мъртвешки глас. — Мога да ти спестя четенето.
Той се обърна към мен. Спогледахме се. Предпочитах да ми отрежат лявата ръка начаса, но нямах този късмет.
— Оня твърди, че чукам Марлен… И това е истина.
Благодарен съм на Господ, че не наведох очи, а понесох удара. Анри не помръдна. Искаше ми се да сложа ръка на коляното му, за да не се възнесе, за да остане неподвижен.
— Съжалявам, че не ти го казах по-рано — добавих аз на един дъх.
Смътно долавях присъствието на Боб и Глория на прага на кухнята, миризмата на боите и звук на клаксон от улицата. Чувствах се много зле. В продължение на няколко ужасни секунди имах чувството, че съм глух и парализиран. Едва успях да побарабаня с пръсти по фотьойла.
Анри ме гледаше, сякаш току-що бях направил опасно двойно салто назад, което случайно е засякъл в огледалото. Очите му бяха две лъчезарни цепки, но не можех да разбера какво изразяваха. Изчаках го.
После започна да клати глава, за миг затвори очи, като поглаждаше темето си с една ръка.
— Да ти кажа право — въздъхна той, — често съм си задавал въпроса. — Впрочем знаех отговора, разбира се, човек трудно можеше да не го забележи. Всъщност… Как беше?
Не ме питаше отнесено, изпълнен със злоба, ироничен или жлъчен. Просто искаше да разбере.
— Да, естествено! — отвърнах аз. — Хм… толкова време мина, че аз вече не си спомням. По дяволите… Спомням си го чудесно! Какви ги говоря! Беше прекрасно.
Наведох се напред. Седях на крайчеца на задника си.
— Искаш ли да пийнем нещо? — попитах аз. — Гърлото ми пресъхна.
— Да не е нещо силно…
— А, не, бира.
Щях да се надигна, най-малкото щях да опитам, когато чухме да се захлопва входната врата. Боб и Глория се бяха изнесли.
— Знаеш ли — рече Анри, — такива неща създават неудобство на всички. Те не искаха да чуят нищо повече.
— О, и аз предпочитам да поговорим сами!
Той повдигна рамене.
— За какво да разговаряме?
— Отивам да взема нещо за пиене.
— За какво, по дяволите, искаш да разговаряме?
— Наистина, няма за какво, знам ли и аз?
— Не забравяй, че се разведохме, когато Глория беше на четири годинки. Тя вече не ми е жена, нали разбираш?