— Ще се оправите ли? — попита ме дежурният.
— Да — отговорих. — Много ви благодаря. Колегите на Луси, облечени в бели престилки и гащеризони, действаха усърдно с компютри, интерфейси и големи видеоекрани. Всички ме видяха, че влизам, с изключение на Луси. Тя бе сляпа за околния свят. Всъщност тя не беше в тази стая, а ръководеше чрез виртуална реалност разходка по тесен пасаж, за който подозирах, че се намира в ядрената електроцентрала в Олд Пойнт.
— Сега ще увелича — каза тя и натисна едното копче на ръкавицата.
Районът на видеоекрана внезапно се увеличи, когато фигурата, която представляваше Луси, застана пред стръмните стъпала.
— Мамка му, изчезва — изруга тя нетърпеливо. — Няма начин това да свърши работа.
— Обещавам ти, че може — възрази млад мъж, който наблюдаваше голяма черна кутия. — Но е трудно.
Луси спря за момент и натисна друго копче.
— Не знам, Джим, това наистина ли е неясна информация, или проблемът е у мен?
— Мисля, че проблемът е у теб.
— Може да получавам алергия към кибернетиката — реши племенницата ми и се раздвижи из нещо, което приличаше на конвейерни ленти и огромни турбини, които се виждаха на видеоекрана.
— Ще погледна алгоритъма.
— Знаеш ли — каза тя и заслиза по виртуалните стълби, — вероятно просто трябва да вкараме код „С“ и да направим закъснение от три-четири до триста и четири микросекунди вместо това, което е в нашия софтуер.
— Да. Сериите за трансфер са изключени — обади се някой. — Трябва да нагласим временните вериги.
— Това, което нямаме, е достатъчно време за подобрения — чу се друго мнение. — Луси, леля ти е тук — допълни човекът.
Тя поспря за момент, после продължи, сякаш не бе чула какво й казват.
— Слушай, трябва да направим код „С“ до сутринта. Трябва да сме абсолютно точни, защото иначе Тото ще се заклещи някъде или ще падне надолу по стълбите. А тогава сме зловещо прецакани.
Стигнах до извода, че Тото е странната, подобна на мехур глава, с едно видеооко, монтирана върху стоманено тяло, не по-високо от два метра. Краката му представляваха дълги клинове, ръцете имаха дръжки и като цяло приличаше на малък танк. Тото беше паркиран близо до господарката си, която тъкмо сваляше маската си.
— Трябва да сменим контролните копчета на ръкавицата — каза Луси и внимателно я свали. — Свикнала съм с движение напред с един пръст и назад с два пръста. А не по обратния начин. Не можем да си позволим объркване като това, когато се озовем на бойното поле.
— Това е лесно — успокои я Джим и взе ръкавицата от нея.
Луси изглеждаше толкова напрегната, сякаш е пред полудяване, когато ме посрещна до вратата.
— Как влезе? — запита тя не особено дружелюбно.
— С един от пазачите.
— Хубаво е, че те познават.
— Бентън ми каза, че са те извикали. ЕСЗ имали нужда от теб — казах. — Радвам се, че си тук.
— Няма да е за дълго — отвърна тя, загледана в колегите си, които продължаваха да работят.
Значението на думите й ми убягна за момент просто защото не исках да ги разбера.
— Повечето от момчетата вече са там — продължи тя.
— В Олд Пойнт — казах.
— Имаме водолази в морето, снайперистите и хеликоптерите чакат. Но нищо не може да ни помогне, ако не вкараме поне един човек вътре.
— Очевидно това няма да си ти — казах, знаейки, че ако чуя обратното, ще съм готова да избия всички във ФБР накуп.
— В известен смисъл съм аз — отговори племенницата ми. — Аз ще работя с Тото. Хей, Джим — извика тя. — Докато се занимаваш с това, добави и команда за летене.
— Значи Тото ще има крила — ухили се някой. — Хубаво. Ще имаме нужда от ангел-пазител.
— Луси, имаш ли някаква представа колко опасни са тези хора? — не можах да се въздържа и запитах.
Тя ме погледна и въздъхна.
— А ти как мислиш, лельо Кей? Смяташ, че още съм хлапе, което се забавлява с играчките си?
— Мисля, че просто не мога да не се тревожа.
— В момента всички трябва да сме разтревожени — мрачно отвърна тя. — Виж, трябва да се връщам на работа — добави тя, погледна часовника си и отново въздъхна. — Искаш ли набързо да ти обясня плана си, така че поне да знаеш какво става.
— Разбира се.
— Започва ето така — каза тя.
Седнах на пода до нея и се облегнах на стената.
— Обикновено робот като Тото се контролира по радиото, което никога не би проработило в затворено място с толкова много бетон и стомана. Затова измислих по-добър начин. Просто казано, Тото ще носи макара с оптичен кабел, който ще оставя зад себе си, като следа от охлюв, докато се движи наоколо.
— А къде ще се движи? — запитах. — В електроцентралата ли?