— Доста сложно.
— Целият случай е сложен — възразих, — но мога да ти кажа със сигурност, че ако Едингс е бил отровен под водата с цианид, няма начин да го е извършил сам. А и искам да знам защо е имал толкова много оръжия. Също така искам да знам защо пистолетът, който е носел със себе си в лодката, имаше гланц „Бърдсонг“ и беше зареден с „убийци на ченгета“.
Уесли отново ме погледна. Хладнокръвието му ме вбеси.
— Тези му увлечения по оръжията определено могат да се смятат за показател на лабилността му — каза той.
— Или просто за показател на страха му, че ще бъде убит — поправих го.
После влязохме в оръжейната. Карабините лежаха на рафтове по стената, а в сейфа, който полицаите бяха отворили сутринта, бяха прибрани пистолети, револвери и амуниции. Тед Едингс бе оборудвал малката спалня с преса за обрязване на гилзи, дигитална теглилка, матрица за зареждане и всичко друго, нужно, за да му осигури достатъчно патрони. В едно от чекмеджетата се съхраняваха медни тръби и капсули. Барутът седеше в старо войнишко сандъче. Изглежда, Едингс е бил запален по лазерни мерници и визьори.
— Струва ми се, че това показва доста изкривено мислене — каза Луси, като клекна пред сейфа и отвори пластмасовите кутии с оръжия. — Бих го нарекла повече от лека параноя. Сигурно е смятал, че го преследва цяла армия.
— Параноята е здравословна, когато някой наистина те преследва — казах.
— Аз лично започвам да си мисля, че е бил смахнат — намеси се Марино.
Не ми пукаше за техните теории.
— Усетих мирис на цианид в моргата — напомних с изчерпващо се търпение. — Не се е отровил сам, преди да влезе в реката, защото щеше да е мъртъв още преди да се гмурне.
— Ти си усетила мирис на цианид — каза Уесли. — Никой друг не го е усетил, а и резултатите от токсикологичната проба още не са готови.
— За какво намекваш? Че просто се е удавил? — запитах гневно.
— Не знам.
— Не видях нищо, което да сочи удавяне.
— Винаги ли виждаш следи при удавянията? — благоразумно запита той. — Мислех, че удавянията са ужасно трудни, което обяснява защо често докарват тук експерти от Флорида, за да помагат в подобни случаи.
— Започнах кариерата си в Южна Флорида и ме смятат за експерт по удавянията — отвърнах рязко.
Продължихме да спорим отвън на тротоара, застанали до колата му. Искаше ми се Уесли да ме заведе у дома, за да довършим разправията си. Луната беше забулена от облаци, най-близката улична лампа се намираше на следващата пресечка и не можехме да се видим добре.
— За бога, Кей, не намеквам, че не знаеш какво правиш — каза той.
— Точно това правиш.
Стоях до шофьорската врата, като че ли колата беше моя и ей сега щях да се кача в нея и да потегля.
— Заяждаш се с мен. Държиш се като задник.
— Разследваме смъртен случай — отвърна той спокойно. — Нито времето, нито мястото са подходящи да намесваме личните си проблеми.
— Е, позволи ми да ти кажа нещо, Бентън. Хората не са машини. Те приемат нещата лично.
— Всъщност точно за това става дума, нали. — Той ме заобиколи и отключи вратата. — Реагираш така заради мен. Не съм сигурен, че това беше добра идея. Вероятно не трябваше днес да идвам тук — добави той и седна на шофьорското място. — Но мислех, че е важно. Опитвах се да направя правилното и смятах, че и ти ще постъпиш така.
Минах от другата страна и влязох в колата, като се зачудих защо Уесли не ми отвори вратата, при положение че винаги го правеше. Внезапно се почувствах ужасно изморена и се уплаших да не се разплача.
— Важно е и ти наистина постъпи правилно — казах. — Един човек е мъртъв. А аз не само вярвам, че е бил убит, но и смятам, че вероятно е бил замесен в нещо голямо и зловещо. Не мисля, че е изтрил компютърните си файлове и е изхвърлил резервните дискети. Това би означавало, че той е очаквал смъртта си.
— Да, определено би навело на мисълта за самоубийство.
— Този случай не е самоубийство.
Спогледахме се в тъмнината.
— Смятам, че някой е проникнал в къщата в нощта на смъртта му.
— Някой, когото е познавал.
— Или някой, който е познавал негов близък. Като колега, приятел или друг важен за него човек. Що се отнася до ключовете, използвани за влизане в къщата, то неговите липсват.
— Мислиш, че това има нещо общо с „Новите ционисти“ — отсъди Уесли, който започваше да омеква.
— Страхувам се, да. А и някой се опитва да ме прогони.
— Полицията в Чесапийк.
— Може би не целият отдел — казах. — Вероятно само Роше.
— Ако това, което казваш, е вярно, той е доста повърхностен. Външен слой, прекалено отдалечен от сърцевината. Подозирам, че интересът му към теб е съвсем отделно нещо.