— Спиш ли? — запитах, като седнах до нея и поставих ръка на гърба й. — Луси?
Тя не ми отговори. Бях благодарна, че поне колите ни не бяха пристигнали. Страхувах се, че тя може да потегли към Шарлътсвил и да повтори всички ужасни грешки, които бе допускала преди.
— Луси — казах отново. Тя бавно се обърна.
— Какво?
— Просто искам да видя как си.
Видях я да си бърше очите и осъзнах, че не е спяла, а е плакала.
— Какво има? — попитах.
— Нищо.
— Знам, че има нещо. Време е да поговорим. Напоследък не си на себе си, а аз искам да ти помогна.
Мълчанието не се наруши.
— Луси, ще седя тук, докато не поговориш с мен.
Тя помълча още известно време. Видях как отваря очи и се вторачва в тавана.
— Джанет им разказала — съобщи ми тя. — Разказала на майка си и баща си. Те започнали да се карат с нея, като че ли знаят за чувствата й повече от нея самата. Сякаш тя не е наясно със себе си.
Гласът й звучеше ядосано. Тя се надигна и пъхна възглавниците зад гърба си.
— Те искат да я накарат да отиде на психиатър — добави Луси.
— Съжалявам — казах. — Не знам какво да ти кажа, освен че проблемът е у тях, а не у вас двете.
— Нямам представа какво възнамерява да прави Джанет. Достатъчно лошо е, че се тревожим Бюрото да не разбере за нас.
— Трябва да сте силни и верни на себе си.
— Каквото и да ни струва това. Понякога съм ужасно объркана. — Луси се разстрои още повече. — Мразя това. Толкова е тежко и несправедливо.
Тя тъжно облегна глава на рамото ми.
— Защо не можех да съм като теб? Защо не можеше да е по-лесно?
— Не съм убедена, че искаш да си като мен — казах. — А и моят живот определено не е лесен. Всъщност почти нищо, което е от значение, не е лесно. Вие с Джанет можете да оправите нещата, ако сте твърдо решени. Ако наистина се обичате.
Луси си пое дълбоко дъх и бавно издиша.
— И забрави за самоунищожението — казах, като се надигнах от леглото. — Къде е книгата?
— На бюрото.
— В кабинета ми?
— Да. Оставих я там.
Спогледахме се. Очите й блестяха. Тя подсмъркна и издуха носа си.
— Разбираш ли защо не е разумно да се занимаваш с нещо такова? — попитах.
— Виж ти с какво се занимаваш непрекъснато. Това си върви заедно с работата.
— Не — възразих. — Това, което върви с работата, е да знаеш къде и кога да спреш. Трябва да зачиташ силата на врага по същия начин, по който го презираш. Иначе ще загубиш. Трябва да научиш това още сега.
— Разбирам — каза тя кротко и се протегна към катехизиса, който бях оставила на леглото. — Какво е това и трябва ли да го прочета цялото тази вечер?
— Нещо, което ти избрах в църквата. Мислех, че ще искаш да го разгледаш.
— Забрави за църквата — каза тя.
— Защо?
— Защото тя е забравила за мен. Църквата смята, че хора като мен са ненормални, като че ли би трябвало да ида в ада или в затвора заради това, което съм. Не знаеш какво е да си изолиран.
— Луси, през по-голямата част от живота си съм била изолирана. Ти дори нямаш представа какво означава дискриминация, докато не си била една от трите жени в групата в медицинската академия. Или в правния факултет, където мъжете не ти дават записките си, ако си била болна и си пропуснала лекцията. Точно затова аз не се разболявам. Не се напивам и не се крия в леглото. — Гласът ми звучеше прекалено строго, защото знаех, че тя има нужда от това.
— Това е различно — каза Луси.
— Според мен ти искаш да вярваш, че е различно, за да си намериш извинение и да се самосъжаляваш. Струва ми се, че ти си човекът, който забравя и отхвърля. Не църквата. Не и обществото. Дори не родителите на Джанет, които вероятно просто не я разбират. Мислех, че си по-силна.
— Силна съм.
— Е, достатъчно — казах. — Не искам да идваш тук, да се напиваш и да се завиваш презглава, а аз да се тревожа цял ден. А после, когато се опитам да ти помогна, да ме отблъскваш заедно с всички други.
Луси замълча и се загледа в мен. Най-после каза:
— Наистина ли отиде на църква заради мен?
— Отидох заради мен самата — казах вече с по-лек тон. — Но ти беше основната тема на разговора.
Луси отметна завивките.
— Най-важното за човек е да прославя Бога и да се радва на Бога завинаги — каза тя и стана.
Спрях на прага.
— Катехизис. Всичко е написано с пълни подробности. Изкарах религиозен курс в университета. Искаш ли вечеря?
— Ти какво би искала? — попитах.
— Нещо леко — отговори тя, като се приближи и ме прегърна. — Лельо Кей, извинявай.
Отидох в кухнята и отворих фризера, но не бях особено очарована от съдържанието му. После погледнах в хладилника, но апетитът ми се бе стопил. Изядох един банан и си направих кафе. В осем и половина ме стресна радиостанцията.