— Можете ли да ни обясните как се е озовал там? — Нахален репортер пъхна микрофон под носа ми.
— Вие ли докарахте колата дотук? — обади се още някой.
— Открадната ли беше колата ви? Жертвата ли я е откраднала от вас? Мислите ли, че може да става дума за наркотици?
Гласовете се сляха един в друг, защото никой не изчакваше реда си, а аз не отговарях. Най-после няколко от униформените полицаи осъзнаха, че съм пристигнала, и се намесиха.
— Хей, отдръпнете се назад.
— Веднага. Чухте ме.
— Пуснете дамата да мине.
— Хайде, отдръпнете се. Това е местопрестъпление. Надявам се, нямате нищо против, че си вършим работата.
Внезапно Марино ме хвана за ръката.
— Ама че банда идиоти — изруга той, като гледаше репортерите разгневено. — Внимавай къде стъпваш. Трябва да минем през гората почти до края, където е тунелът. С какви обувки си?
— Ще се оправя.
От улицата надолу по хълма водеше дълга, тясна пътека. Полицаите бяха запалили прожектори, които прорязваха плътния мрак и осветяваха пътя. Встрани дърветата се сливаха в черна маса, раздвижвана от лекия вятър.
— Внимавай — повтори Марино. — Кално е и всичко е покрито с боклуци.
— Какви боклуци? — попитах.
Светнах фенера си и го насочих към тясната кална пътечка, засипана със счупени стъкла, гниеща хартия и изхвърлени обувки, които проблясваха като бели петна сред къпиновите храсти и оголените дървета.
— Съседите упорито се опитват да превърнат това място в бунище — каза Марино.
— Той не може да е стигнал дотук с нараненото си коляно — отсъдих. — Кой е най-добрият начин да се добера дотам?
— Хваната за мен.
— Не. Трябва да огледам мястото сама.
— Не можеш да слизаш долу сама. Не знаем дали там не се крие още някой.
— Тук има кръв — съобщих, като насочих лъча на фенера.
Няколко големи капки проблеснаха по изгнилите листа на около два метра под мен.
— Има още много.
— А горе на улицата?
— Не. Изглежда, че започва оттук. Но открихме кръв и по пътеката чак до долу, където е той.
— Добре. Хайде да действаме.
Огледах се и заслизах внимателно. Марино вървеше след мен. Полицаите бяха закачили жълти ленти по дърветата, ограждайки колкото се може по-голяма част от района, защото още не знаехме докъде се простира сцената на престъплението. Не видях трупа, докато не излязох от гората. Стигнах до малка полянка, където старите железопътни линии водеха към реката на юг от мен и изчезваха в зейналата паст на тунела на запад. Дани Уебстър лежеше по гръб, извърнат настрани, с неудобно усукани ръце и крака. Под главата му имаше голяма локва кръв. Огледах го бавно на светлината на фенера и видях изобилие от кал и трева по пуловера и джинсите му, и парченца листа и други частици, залепнали по окървавената му коса.
— Търколил се е по хълма — съобщих очевидното.
Забелязах, че няколко от каишките по яркочервената му шина се бяха разхлабили, а по лепенката й имаше разни частици.
— Вече е бил мъртъв или почти мъртъв, когато е останал в това положение.
— Да. Струва ми се съвсем ясно, че е бил застрелян там горе — съгласи се Марино. — Първият ми въпрос е дали не е кървял, докато се е опитвал да се измъкне. Успял е да стигне донякъде, но после е припаднал и се е търкалял през останалата част от пътя.
— Или пък са го накарали да си мисли, че има шанс да се измъкне — казах разгневена. — Виждаш ли шината? Имаш ли представа колко бавно се е движил, ако се е опитвал да се измъкне по тази пътека? Знаеш ли какво е да се влачиш едвам с болен крак?
— Очевидно някой кретен е ловил риба във варел — каза Марино.
Не отговорих, а насочих фенера към тревата и боклуците, водещи към улицата. Капки кръв блестяха в червено по сплескана кутия от мляко, побеляла от времето.
— Портфейлът му? — запитах.
— Беше в задния му джоб. Единайсет кинта и кредитни карти. Все още са вътре — отговори Марино.
Очите му се стрелкаха бързо и оглеждаха всичко наоколо. Направих няколко снимки, после клекнах до трупа и го завъртях, за да мога да видя по-добре разбитата глава на Дани. Опипах врата му. Беше още топъл, а кръвта под него се съсирваше. Отворих лекарската си чанта.
— Ето — разгънах найлонов чаршаф и го подадох на Марино. — Дръж това, докато премеря температурата му.
Той закри тялото от погледите на околните, а аз свалих джинсите и слипа му. И двете бяха изцапани. Не е необичайно хората да изгубят контрол над червата и пикочния си мехур при настъпване на смъртта, но понякога това е реакция от страха.