— Имаш ли представа дали се е занимавал с наркотици? — попита Марино.
— Нямам причина да мисля така — отговорих. — Но всъщност не знам.
— Давал ли е някога вид, че живее над възможностите си? Имам предвид, колко е получавал?
— Около двайсет и една хиляди годишно. Не мисля, че е надхвърлял възможностите си. Все още живееше при родителите си.
Температурата на трупа беше двайсет и осем градуса. Поставих термометъра върху лекарската си чанта, за да видя температурата на въздуха. Раздвижих ръцете и краката на Дани. Вкочаняването бе започнало само в малките мускули, като пръстите и очите му. В по-голямата си част Дани бе топъл и гъвкав като жив, а когато се наведох към него, усетих мириса на одеколона му и осъзнах, че ще го помня завинаги. Уверих се, че чаршафът е добре нагласен под него и го обърнах по гръб. Още малко кръв се разля, когато започнах да оглеждам за други рани.
— В колко часа ти се обадиха? — запитах Марино, който се движеше бавно около тунела и осветяваше с фенера си преплетените храсти и лози.
— Един от съседите чул изстрел в района и звъннал на 911 в седем и пет вечерта. Намерихме колата ти и трупа около петнайсет минути по-късно. Значи говорим за преди два часа. Това съвпада ли с откритията ти?
— Времето е доста студено. Той е дебело облечен, а температурата му е спаднала с около осем градуса. Да, всичко съвпада. Би ли ми подал онези пликове? Знаем ли какво е станало с приятеля му, който трябваше да докара колата на Луси?
Нахлузих кафявите хартиени пликове върху ръцете му и ги стегнах на китките с ластичета, за да запазя деликатните улики като следи от барут, влакна или кожа под ноктите му, ако се беше борил с убиеца си. Но не вярвах да го е направил. Каквото и да беше станало, подозирах, че Дани послушно е изпълнявал заповедите му.
— В момента въобще не знаем кой е приятелят му — каза Марино. — Мога да изпратя някой до службата ти, за да провери.
— Струва ми се, че това е разумна идея. Не знаем дали приятелят му не е свързан с това по някакъв начин.
— Номер сто — заговори Марино в радиостанцията, а аз отново започнах да правя снимки.
— Сто — отвърна диспечерът.
— Веднага изпратете някой в офиса на главния съдебен лекар на Четиринадесета улица и „Франклин“.
Дани бе застрелян изотзад, съвсем отблизо, ако не и от упор. Тъкмо щях да попитам Марино дали са намерили гилзи, когато чух шум, който познавах прекалено добре.
— О, не — казах, когато звукът се приближи. — Марино, не им позволявай да се доближат.
Беше прекалено късно обаче. Репортерският хеликоптер се появи над нас и започна да се снишава. Прожекторите му осветиха тунела и ледената, твърда земя, където стоях на колене, с покрити с кръв и мозък ръце. Заслоних очи срещу заслепяващия блясък. Дърветата се залюляха, а листа и прах се завъртяха из въздуха. Не чувах какво крещи Марино, който яростно размахваше фенера си към небето, докато аз закривах с тялото си трупа на Дани колкото се може по-добре.
Сложих найлонов плик върху главата на Дани и го покрих с чаршафа, докато новинарският екип на канал 7 унищожаваше сцената, защото бяха невежи или не им пукаше, или и двете заедно. Дясната врата на хеликоптера беше свалена и операторът висеше навън в нощта. Вбесеното ми лице бе запечатано за новините в единайсет. После хеликоптерът започна гръмовното си оттегляне.
— Шибан копелдак! — изкрещя Марино и размаха юмрук след тях. — Трябваше да прострелям скапания ти задник!
ГЛАВА ДЕВЕТА
Докато чакахме новини от изпратената до моргата кола, прибрах трупа в чувал. Изправих се и ми се зави свят. Наложих си да се стегна, за да не припадна. Лицето ми беше вледенено и не виждах.
— Вече могат да го откарват — казах на Марино. — Някой не може ли да разкара онези проклети телевизионни камери оттук?
Ярките светлини на телевизионните екипи огряваха тъмната улица, докато ни чакаха да се покажем. Марино ме погледна мрачно, защото и двамата знаехме, че никой не може да направи нищо по отношение на репортерите или това, което пишат за нас. Стига да не съсипваха местопрестъпленията, можеха да правят каквото си поискат, особено ако се намираха в хеликоптери, които не можехме да спрем или хванем.
— Ти ли ще го откараш? — попита Марино.
— Не. Екипът е вече тук, а и се нуждаем от помощ, за да го качим обратно до горе. Кажи им да идват.
Той заговори по радиото. Фенерите ни продължаваха да осветяват боклуците, листата и дупките по пътя, пълни с кална вода. После Марино се обърна към мен:
— Ще оставя няколко човека тук, за да поогледат още малко. Освен ако престъпникът не е прибрал гилзата, тя трябва да е някъде тук.