— Така ли я намерихте? — попитах. — С отворена врата?
— Ние отворихме вратата — отговори Марино. — Но не беше заключена.
— Никой ли не е влизал вътре?
— Никой.
— Това го нямаше преди — посочих към постелката.
— Какво?
— Виждаш ли отпечатъците и калта? — запитах тихо, за да не ме чуят журналистите. — На тази седалка не би трябвало да е седял човек. Нито докато Дани е шофирал, нито по-рано, когато я поправяха във Вирджиния Бийч.
— А Луси?
— Не. Тя не се е возила с мен напоследък. Мисля, че никой не е седял там, откак я почиствах за последен път.
— Не се тревожи, ще проверим всичко. — Марино отмести очи от мен и добави неохотно: — Знаеш, че ще се наложи да я задържим, док.
— Разбира се — съгласих се и се отправихме обратно към улицата близо до тунела, където бяхме паркирали.
— Чудя се дали Дани е познавал Ричмънд добре — каза Марино.
— И преди е идвал в службата ми — отговорих потиснато. — Всъщност, когато го назначихме, той стажува една седмица при нас. Не си спомням къде беше отседнал, но мисля, че ставаше дума за „Комфърт Ин“ на улица „Броуд“.
Повървяхме мълчаливо известно време, после добавих:
— Очевидно е познавал добре района около службата.
— Да. Това включва и този район, тъй като службата ти се намира само на десетина пресечки оттук.
Внезапно се сетих нещо.
— Не знаем дали просто не е дошъл тук, за да си купи нещо за ядене, преди да се качи в автобуса на път за вкъщи. Как можем да сме сигурни дали не е бил зает с нещо толкова прозаично?
До колите ни бяха паркирани няколко полицейски автомобила и микробусът на криминалистите. Репортерите си бяха отишли. Отключих вратата на колата и се качих. Марино застана с ръце в джобовете и с подозрително изражение на лицето, тъй като ме познаваше добре.
— Няма да го аутопсираш тази вечер, нали? — запита той.
— Не.
Не беше необходимо да се извършва спешна аутопсия, затова не възнамерявах да се захващам с това тази вечер.
— А и не искаш да се прибереш у дома. Усещам го.
— Трябва да се свършат някои неща — казах. — Колкото повече чакаме, толкова повече можем да загубим.
— Къде искаш да опитаме? — запита Марино, защото знаеше как се чувстваш, когато някой от колегите ти бъде убит.
— Ами наоколо има няколко места, където можеш да се нахраниш. Например „Мили“.
— Не. Прекалено скъпо е. Същото е и при „Патрик Хенри“ и повечето места в „Слип“ и „Шокхоу Ботъм“. Не забравяй, че Дани не е имал много пари, освен ако е печелил от нещо, за което не знаем.
— Добре, да си представим, че не е имал пари от другаде — казах. — Да предположим, че е искал да се отбие някъде близо до службата и затова е останал на улица „Броуд“.
— Сещам се за „По“, което не е на „Броуд“, но пък е много близо до парк „Либи“. Също и кафенето, разбира се.
— И аз мисля така — съгласих се.
Влязохме в „По“, където управителят уреждаше сметката на последния клиент за вечерта. Изчакахме доста време само за да ни съобщят, че за вечеря е имало много малко хора и не е влизал никой, отговарящ на описанието на Дани. Върнахме се в колите и продължихме на изток по „Броуд“ до кафене „Хил“ на Двайсет и осма улица. Пулсът ми се ускори, когато осъзнах, че ресторантът се намира само една улица по-надолу от мястото, където бе намерен мерцедесът ми.
Известно с коктейлите си „Блъди Мери“ и великолепното си чили, кафенето се намираше на ъгъла и с течение на времето бе станало любимо място за срещи на ченгетата. Бях ходила там много пъти, обикновено с Марино. Мястото беше истински квартален бар и по това време масите бяха все още заети, във въздуха се виеше дим, а телевизорът предаваше шумно клипове на Хауи Лонг. Дейго сушеше чаши зад бара, когато ни забеляза и се ухили широко.
— Какво правите тук толкова късно? — запита тя, като че ли това не се бе случвало никога преди. — Къде бяхте по-рано, когато стана цялата шумотевица?
— Я ми кажи — започна Марино, — как беше бизнесът тази вечер в кафенето, където правят най-хубавите пържоли в града?
Той се премести по-близо до нея, за да го чуват останалите посетители. Дейго беше жилава чернокожа жена и в момента ме оглеждаше внимателно, като че ли ме бе виждала и преди.
— По-рано тук беше претъпкано — отговори тя. — Мислех, че ще припадна от умора. Мога ли да ви предложа нещо, капитане, а също и на приятелката ви?