— Да, възможно е.
— Има ли и други служби, които може да използват уран? — попитах.
Бетси се замисли за момент.
— Наоколо няма нито мини, нито преработвателни заводи. Има ядрен реактор в университета, но мисля, че го използват най-вече за обучение.
Продължавах да оглеждам малката вселена от радиоактивен материал, вкаран в колата ми от убиеца на Дани. Припомних си куршума „Блек Талън“ със зловещите му назъбени краища и странното телефонно обаждане в Сандбридж, последвано от човека, който бе прескочил оградата и влязъл в двора на доктор Мант. Вярвах, че някак си Едингс е общото звено, а всичко е станало заради интереса му към „Новите ционисти“.
— Вижте — обърнах се към Еклис, — само защото гайгеровият брояч е заработил, това не означава, че радиоактивността е опасна. Всъщност уранът не е вреден.
— Проблемът е, че никога преди не сме имали подобен случай — отговори тя.
Обясних търпеливо:
— Много е просто. Този материал е улика в разследване на убийство. Аз съм съдебният лекар в този случай, който е в юрисдикцията на капитан Марино. Това, което трябва да направите, е да предадете частиците на Марино и мен. Ние ще ги закараме до университета и ще помолим ядрените физици да определят кой изотоп е.
Разбира се, това не можеше да се постигне без телефонно обсъждане, включващо директора на Бюрото по криминалистика и здравния инспектор, който беше прекият ми началник. Те се тревожеха за вероятен сблъсък на интереси, защото уранът беше намерен в колата ми, а и Дани бе работил за мен. Когато ги уверих, че не съм заподозряна по случая, те се успокоиха, и в крайна сметка бяха облекчени, че радиоактивната проба ще бъде предадена в други ръце.
Върнах се в лабораторията и Еклис отвори плашещата я камера, докато аз нахлувах памучни ръкавици. Свалих внимателно лепенката от пробата и я сложих в найлонов плик, който запечатах и надписах. Преди да напусна етажа, се отбих до оръжейния отдел, където Фрост седеше пред микроскоп за сравнения и оглеждаше стар войнишки щик. Попитах го за срязаната гума, която бе поискал да изследват.
— Имаме вероятен заподозрян за срязването на гумите ти — съобщи ми той и нагласи фокуса на микроскопа.
— Този щик? — запитах, макар да бях сигурна в отговора.
— Точно така. Тази сутрин ни го донесоха.
— Кой? — попитах с нарастващо подозрение.
Фрост погледна към сгъната хартиена кесия, оставена на масата. Видях номера на случая, датата и фамилията „Роше“.
— Чесапийк — отговори Фрост.
— Имаш ли представа откъде са го взели? Почувствах ужасен гняв.
— От багажника на някаква кола. Това поне ми казаха. По някаква причина бързат ужасно много с това.
Качих се горе до Токсикологията, защото я бях определила за последната си спирка. Настроението ми беше отвратително и ни най-малко не се развеселих, когато най-после открих някой, който да потвърди, че носът ми ме бе ориентирал правилно в моргата в Норфолк. Доктор Ратбоун беше едър, възрастен мъж, с много черна коса. Намерих го зад бюрото му, където подписваше лабораторните резултати.
— Тъкмо ти звънях — вдигна поглед към мен той. — Как изкара Новата година?
— Нова и различна. А ти?
— Имам син в Юта и ходихме при него. Заклевам се, бих се преместил там, стига да успея да си намеря работа, но ми се струва, че мормоните не се интересуват много от моя занаят.
— Мисля, че занаятът ти е добър навсякъде — казах, после добавих: — Предполагам, че вече имаш резултат в случая на Едингс.
— Концентрацията на цианид в кръвта му е 0,5 милиграма на литър, което е смъртоносно, както знаеш — отвърна той и продължи да пише.
— А всмукателният клапан на мундщука и маркучите?
— Не е ясно.
Не се изненадах, но и бездруго беше без значение, защото вече нямаше съмнение, че Едингс е бил отровен с цианид, а смъртта му със сигурност е убийство. Познавах прокурорката в Чесапийк и реших да се отбия в кабинета си и да й звънна, защото смятах, че тя ще подтикне полицаите да си свършат работата както трябва.
— Нямаше нужда да ми звъниш за това — каза тя.
— Права си.
— Не мисли повече по въпроса.
Гласът й звучеше ядосано.
— Каква банда идиоти! ФБР вече включи ли се?
— Чесапийк твърди, че не се нуждае от помощта им.
— Аха. Сякаш непрекъснато се занимават с убийства с отровен газ при гмуркане.
— Надали е така.
— Ще ти се обадя по-късно.
Затворих, взех палтото и чантата си и излязох навън. Беше чудесен ден. Колата на Марино беше паркирана на улица „Франклин“. Той седеше вътре, беше смъкнал прозореца си, а двигателят работеше. Тръгнах към него, а той отвори вратата и отключи багажника.