— Къде е? — попита.
Подадох му кафявия плик, а той ме изгледа шокирано.
— Това ли е всичко? — възкликна Марино с ококорени очи. — Мислех, че поне ще го сложиш в една от онези метални кутии.
— Не ставай смешен — отвърнах. — Можеш да държиш уран с голи ръце и пак няма да ти навреди.
Затворих плика в багажника.
— Защо тогава гайгеровият брояч се е включил? — продължи да спори Марино, докато се качвах в колата. — Включил се е, защото тази шибана свинщина е радиоактивна, нали?
— Няма спор, че уранът е радиоактивен. Но сам по себе си не много, защото се разлага адски бавно. Освен това пробата в багажника ти е съвсем малка.
— Според мен изразът „слабо радиоактивен“ прилича на „малко бременна“ или „леко умрял“. А и ако не си разтревожена, защо продаде мерцедеса?
— Не поради тази причина.
— Не желая да бъда облъчен дори и на теб да ти е все едно — раздразнено каза той.
— Няма да бъдеш облъчен. Не успях да го спра.
— Не мога да повярвам, че излагаш мен и колата ми на радиация.
— Марино — опитах отново, — много от пациентите ми идват в моргата със зловещи заболявания като туберкулоза, хепатит, менингит, СПИН. Ти си присъствал на аутопсиите им и винаги си бил в безопасност с мен.
Той караше бързо по магистралата, изпреварвайки останалите коли.
— Според мен вече би трябвало да знаеш, че никога не бих те изложила нарочно на опасност — добавих.
— Нарочно е правилната дума. Може да си попаднала на нещо, което не разбираш напълно. Кога за последен път имаше случай с радиоактивност?
— Преди всичко — обясних — самият случай не е радиоактивен. Само микроскопическите частици, свързани с него, са. Освен това съм напълно наясно с радиоактивността. Знам всичко за рентгеновите лъчи, изотопи като кобалт, йодин и разни други, използвани при лечението на болни от рак. Лекарите научават доста неща, включително и за лъчевата болест. Мога ли да те помоля най-после да намалиш и да си избереш една от лентите?
Загледах го разтревожено. По челото му бе избила пот, която се спускаше на струйки по слепоочията. Лицето му беше кървавочервено. Челюстите му бяха стиснати, ръцете му държаха здраво волана, а дишането му бе затруднено.
— Спри — наредих.
Той не отговори.
— Марино, спри! Веднага! — Повторих с тон, на който знаех, че не може да се възпротиви.
Банкетът беше широк и асфалтиран в тази част на 64 магистрала. Без да кажа и дума, изскочих от колата и отидох до неговата врата. Махнах му да излезе и той се подчини. Гърбът на униформата му бе подгизнал от пот и очертаваше долната му фланелка.
— Май се разболявам от грип — каза той.
Нагласих седалката и огледалата.
— Не знам какво ми става — продължи Марино и избърса лицето си с кърпа.
— Имаш атака на силна паника — обясних. — Поемай дълбоко дъх и се опитай да се успокоиш. Наведи се и докосни пръстите на краката си. Отпусни се.
— Ако някой забележи, че караш полицейска кола, ще ми съдерат задника — каза Марино и закопча колана си.
— В момента шефовете ти трябва да са доволни, че не шофираш ти. В подобен случай не би трябвало да управляваш никаква машина. Всъщност вероятно би трябвало да седиш в кабинета на психиатъра.
Хвърлих му бегъл поглед и долових смущението му.
— Не знам какво ми има — промърмори той, загледан през прозореца.
— Още ли се тормозиш заради Дорис?
— Не знам дали някога съм ти разказвал за един от най-големите ни скандали, преди тя да ме напусне — започна той и отново избърса лицето си. — Заради проклетите чинии, които бе купила при една разпродажба. Тя отдавна говореше, че трябвало да купи нови прибори. И една вечер аз се прибирам от работа и виждам сервиз яркооранжеви чинии, разположени на масата в трапезарията. Той замълча за момент и погледна към мен.
— Чувала ли си някога за сервизите „Фиеста“?
— Смътно.
— В гланца на този определен модел имаше нещо, което караше гайгеровия брояч да заработи.
— Казах ти, че не е нужно много, за да се включи броячът — повторих.
— Е, за тези сервизи бяха писали разни работи, а после ги махнаха от пазара — продължи той. — Дори не пожела да ме изслуша. Мислеше, че реагирам прекалено остро.
— Вероятно така е било.
— Виж сега, някои хора изпитват ужас от паяци и змии. Аз имам фобия от радиация. Знаеш колко мразя да влизам в рентгена с теб, а когато включа микровълновата печка, излизам от кухнята. Та затова събрах всички чинии и ги изхвърлих, без да кажа на Дорис къде.
Той замълча и отново избърса лицето си. После прочисти гърлото си и каза:
— Месец по-късно тя ме напусна.
— Слушай — казах с по-мек глас, — и аз не бих искала да ям от тези чинии, макар да съм наясно по въпроса. Разбирам страха, а той не винаги е логичен.