— Да, док, но в моя случай може и да е логичен — каза той и открехна прозореца си. — Страхувам се от смъртта. Всяка сутрин ставам и мисля за нея. Всеки ден се питам дали няма да получа инфаркт или да ми кажат, че съм болен от рак. Неприятно ми е да си лягам вечер, защото се страхувам, че ще умра насън.
Марино отново замълча, после смутено добави:
— Ако искаш да знаеш, това е истинската причина, поради която Моли престана да се вижда с мен.
— Не е твърде основателна причина — казах раздразнено, защото това откровение наистина ме нарани.
— Е — смути се той още повече, — тя е много по-млада от мен. А и напоследък не ми се иска да се напрягам с нищо.
— Значи се страхуваш от секса.
— Мамка му — изруга той. — Защо просто не ми го напишеш на челото?
— Марино, аз съм лекар. Просто искам да ти помогна.
— Моли ми довери, че я карам да се чувства отхвърлена — продължи той.
— И вероятно е било така. Откога имаш този проблем?
— Не знам. Май някъде от Деня на благодарността.
— Тогава случи ли се нещо?
Марино отново се поколеба.
— Ами нали разбираш, бях спрял лекарството си…
— Кое лекарство? За кръвното ли? Не знаех това.
— Е, така постъпих.
— Защо направи такава дивотия?
— Защото, когато го взимам, нищо не става като хората — избърбори той. — Спрях да го взимам, когато започнах да се виждам с Моли. После започнах отново около Деня на благодарността, след като ходих на преглед и се оказа, че кръвното ми е доста високо, а и простатата ми не е добре. Уплаших се.
— Никоя жена не заслужава да умреш за нея — казах. — Всъщност тук става дума за депресия, за която ти си идеален кандидат.
— Да, наистина е потискащо да не можеш да го направиш. Ти не разбираш.
— Глупости. Разбирам абсолютно всичко. Потискащо е, когато тялото ти те провали, когато остаряваш и имаш и други стресове в живота си, като например промяната. А през последните години ти преживя доста промени.
— Не, потискащото е, когато не можеш да го вдигнеш — каза той с висок глас. — А пък понякога ти става и не иска да спадне. Не можеш да се изпикаеш, когато ти се иска, а пък друг път го правиш, без да искаш. Освен това съществува и проблемът да не си в настроение за секс, а да имаш приятелка, достатъчно млада, за да ти бъде дъщеря.
Марино ме изгледа гневно, а вените по врата му изпъкнаха.
— Да, потиснат съм. Шибано потиснат, мамка му!
— Моля те, не се ядосвай на мен.
Той отмести поглед встрани, като дишаше тежко.
— Искам да си определиш час при кардиолога и уролога — казах.
— Ъ-ъ. В никакъв случай — поклати глава той. — Новият шибан здравен план ми е определил жена уролог. Не мога да отида при една жена и да й разкажа за цялата тази свинщина.
— Защо? Току-що разказа на мен.
Той замълча и се загледа през прозореца. После хвърли поглед в страничното огледало и каза:
— Между другото някакъв кретен в златист „Лексъс“ ни следва още от Ричмънд.
Погледнах в огледалото за обратно виждане. Колата беше нов модел, а шофьорът говореше по телефона.
— Мислиш ли, че ни следи? — попитах.
— Не знам, по дяволите. Но не искам аз да съм този, който ще плаща проклетата му телефонна сметка.
Намирахме се близо до Шарлътсвил и нежният пейзаж, който бяхме оставили зад себе си, отстъпи пред западните хълмове, покрити с вечнозелени дървета. Въздухът стана по-хладен и имаше повече сняг, макар че магистралата беше суха. Помолих Марино да изключи радиостанцията, защото ми бе писнало да слушам бърборенето на ченгетата, и поех по 29 Север към университета на Вирджиния.
В продължение на няколко километра преминавахме покрай голи скали и дървета, разпръснати между гората и пътя. После достигнахме външните граници на университетското градче. Улиците бяха претъпкани с пицарии и ресторанти за бърза закуска, магазини и бензиностанции. Университетът все още си караше коледната ваканция, но племенницата ми не беше единствената в света, която игнорира този факт. При стадион „Скот“ завих по авеню „Мори“, където по пейките седяха студенти или караха колелата си, вървяха с раници на гърба или носеха папки, които изглеждаха пълни с писмени работи. Имаше и много коли.
— Някога идвала ли си тук на мач? — запита Марино.
— Не.
— Е, това е направо противозаконно. Племенницата ти е в този университет, а ти никога не си гледала „Хус“? Какво правиш, когато дойдеш тук? Имам предвид, какво правите двете с Луси?
Всъщност не бяхме правили почти нищо. Обикновено прекарвахме времето си в дълги разходки из градчето или в разговори в стаята й. Разбира се, бяхме вечеряли по ресторанти като „Лозата“ и „Главата на глигана“, бях се запознавала с професорите й и дори бях ходила на лекции. Но не познавах малкото й приятели. Те, също като местата, където Луси се виждаше с тях, не бяха споделяни с мен.