Старата госпожа Мант бе живяла в „Ебъри Мюс“, в триетажна къща, разделена на апартаменти. Постройката беше с гипсова мазилка и червени комини, издигнати нависоко по керемидения покрив. По первазите на прозорците се виждаха саксии с нарциси, минзухари и бръшлян. Изкачих се по стълбите до втория етаж и почуках на вратата. Тя бе отворена бързо, но не от заместника ми. Едрата жена, срещу която се озовах, изглеждаше не по-малко объркана от мен.
— Извинете — казах. — Предполагам, че апартаментът вече е бил продаден…
— Не, съжалявам. Въобще не е обявен за продан — отговори тя твърдо.
— Търся Филип Мант — продължих. — Очевидно съм сгрешила.
— О — прекъсна ме тя. — Филип е моят брат — усмихна се тя дружелюбно. — Току-що отиде на работа. Изпуснахте го за секунди.
— На работа? — запитах.
— Да, винаги тръгва по това време. За да избегне натовареното движение. Макар да мисля, че това всъщност не е възможно.
Тя се поколеба, осъзнала внезапно, че пред нея стои напълно непознат човек.
— Мога ли да му предам кой го е търсил?
— Доктор Кей Скарпета — отговорих. — На всяка цена трябва да се видя с него.
— Разбира се — доволно, макар и изненадано каза тя.
— Чувала съм го да говори за вас. Той много ви харесва и страхотно ще се зарадва, че сте дошли. Какво ви води в Лондон?
— Никога не пропускам възможността да дойда тук. Можете ли да ми кажете къде да го намеря?
— Естествено. В моргата „Уестминстър“ на улица „Хорсфери“.
Тя отново се поколеба и ме погледна объркано.
— Мислех, че ви е казал за това.
— Да — усмихнах се. — Аз наистина се радвам за него. — Не бях сигурна за какво говоря, но тя изглеждаше много доволна.
— Не му казвайте, че отивам там — продължих. — Искам да го изненадам.
— О, това е чудесно. Той страхотно ще се зарадва.
Хванах друго такси и се замислих върху току-що чутото. Независимо каква бе причината за стореното от Мант, не можех да не му се ядосам.
— В кабинета на съдебния лекар ли отивате, госпожо? — запита ме шофьорът. — Това е онази сграда там. — Той посочи през отворения прозорец към красива тухлена къща.
— Не. Отивам в моргата — отговорих.
— Добре. Ето тук е. Хубаво е, че все пак влизате вътре сама, а не ви носят — грубо се захили той.
Шофьорът паркира пред малка според лондонските стандарти сграда и аз извадих парите си. Постройката беше тухлена с гранитен цокъл и странен парапет на покрива. Беше заобиколена с ограда от ковано желязо, боядисано в ръждив червен цвят. Според датата на табелката до входа, моргата беше повече от стогодишна. Помислих си колко ужасно е било да си патолог в онези дни. Имало е твърде малко улики, които да разкажат историята, и се зачудих дали хората в миналото не са лъжели по-малко.
Приемната на моргата беше малка, но приятно обзаведена, като типичното фоайе на нормална служба. Зад отворената врата имаше дълъг коридор и тъй като не видях никого, се отправих натам в момента, когато от една от стаите излезе жена, стиснала няколко големи книги в ръка.
— Съжалявам — каза тя стреснато. — Не можете да влизате там отзад.
— Търся доктор Мант — съобщих.
Жената беше облечена в дълга широка рокля и пуловер и говореше с шотландски акцент.
— Мога ли да му съобщя кой иска да се види с него? — любезно запита тя.
Показах й документите си.
— О, много добре. Той сигурно ви очаква.
— Не мисля така — отговорих.
— Разбирам — отвърна жената и объркано премести книгите в другата си ръка.
— Той работеше заедно с мен в Щатите — казах. — Бих искала да го изненадам, затова предпочитам да ми кажете къде мога да го намеря.
— В момента би трябвало да е в залата за аутопсии. Минете през тази врата. — Тя кимна към нея. — Ще видите съблекалните вляво от главната зала. Там има всичко, от което се нуждаете. После завийте наляво през следващата врата и точно зад нея. Ясно ли е? — усмихна се тя.
— Благодаря ви.
В съблекалнята навлякох терлици, ръкавици и маска. Облякох и широка престилка, за да не вмирисвам дрехите си. Минах през покрита с плочки зала, където блестяха шест маси от неръждаема стомана и стена с бели хладилници. Лекарите носеха сини униформи и, изглежда, имаха доста работа тази сутрин. Почти не ме погледнаха, когато минах покрай тях. В края на коридора открих заместника си, обут във високи гумени ботуши, работещ върху ужасно разложено тяло, което вероятно бе престояло дълго време във вода. Вонята беше отвратителна. Затворих вратата зад себе си.
— Доктор Мант — казах.
Той се обърна и за момент като че ли не знаеше коя съм или къде се намираме. После ме изгледа шокирано.