— Доктор Скарпета? Мили Боже, проклет да съм.
Той слезе тежко от стъпалото, защото беше човек с доста солидни размери.
— Толкова съм изненадан. Направо нямам думи! — Мант заекваше, а очите му се изпълниха с ужас.
— Аз също съм изненадана — казах сериозно.
— Предполагам, че е така. Елате. Не е нужно да говорим тук, в компанията на този доста зловещ удавник. Вчера следобед го намерили в Темза. Прилича на намушкване с нож, но още не сме установили самоличността му. Да отидем в кафенето — нервно избъбри той.
Филип Мант беше очарователен възрастен господин, с гъста бяла коса и дебели вежди над умни светли очи. Невъзможно бе да не го харесаш. Той ме поведе към банята, където дезинфекцирахме краката си, свалихме ръкавиците и маските и ги пъхнахме в кофа за боклук. После отидохме в кафенето, което гледаше към паркинга отзад. Както и всичко друго в Лондон, застоялият дим в стаята сигурно също имаше дълга история.
— Мога ли да ви предложа нещо освежително? — запита Мант и извади пакет „Плейърс“. — Знам, че вече не пушите, и затова не ви предлагам цигара.
— Не искам нищо освен няколко отговора — отвърнах.
Ръцете му трепереха леко, докато палеше цигарата си.
— Доктор Мант, какво, за бога, правите тук? — започнах. — Трябваше да сте в Лондон, защото в семейството ви имало смъртен случай.
— Така беше. Съвпадение.
— Съвпадение? — запитах. — И какво означава това?
— Доктор Скарпета, бездруго възнамерявах да напусна. После майка ми почина и това ме накара бързо да взема решение и да тръгна.
— Значи не сте имали намерение да се върнете? — запитах засегнато.
— Ужасно съжалявам, но не. Нямах — отговори той и деликатно изтърси пепелта от цигарата си.
— Можехте поне да ми съобщите за това, за да мога да започна да търся човек за мястото ви. Няколко пъти се опитвах да се свържа с вас.
— Не ви казах и не ви се обадих, защото не исках те да знаят.
— Те? — запитах и думата сякаш увисна във въздуха. — Кого точно имате предвид, доктор Мант?
Мант седеше и пушеше с кръстосани крака и увиснало върху колана шкембе. Той ме погледна безизразно и отговори:
— Нямам идея кои са те, но те със сигурност знаят кои сме ние. Това е, което ме плаши. Мога да ви кажа кога започна всичко. Тринадесети октомври. Не знам дали си спомняте случая.
Нямах дори бегла представа за какво говори.
— Аутопсията беше извършена от лекарите на флотата, защото смъртта бе настъпила в техния док в Норфолк.
В главата ми се появи смътен спомен.
— Човекът, който случайно паднал в сухия док?
— Точно той.
— Прав сте. Това беше случай на флотата, а не наш — казах и зачаках това, което подозирах, че ще чуя. — Разкажете ми какво общо има това с нас.
— Нали разбирате, спасителният отряд направил грешка — започна той. — Вместо да закарат трупа във военната болница в Портсмут, те го донесоха в моя кабинет, а младият Дани не знаеше нищо за случая. Той започнал да взима кръв, да попълва документите, изобщо да върши обичайната работа. Но открил нещо твърде необичайно в личните вещи на починалия.
Осъзнах, че доктор Мант не знае за Дани.
— Жертвата имала брезентова торба — продължи той. — Спасителите просто я поставили върху трупа и покрили всичко с чаршафа. Колкото и глупаво да е, ако не беше станала цялата разправия, ние въобще нямаше да разберем нищо.
— Какво да разберете?
— В този човек имаше екземпляр от една доста зловеща библия. По-късно научихме, че е свързана с някакъв култ. „Новите ционисти“. Ужасно нещо. В книгата подробно се описваха мъчения, убийства и други подобни зверства. Кошмарно нещо според мен.
— „Книгата на Хенд“ ли се наричаше? — запитах.
— Да — оживи се той. — Точно така.
— В черна кожена подвързия?
— Така мисля. Имаше напечатано име, но странно защо, не беше името на починалия. Шапиро или нещо подобно.
— Дуейн Шапиро.
— Разбира се — потвърди Мант. — Значи вече знаете за това.
— Знам за книгата, но не и защо е била в онзи човек, защото със сигурност той не е бил Дуейн Шапиро.
Мант замълча и разтърка лицето си.
— Струва ми се, че името му беше Катлет.
— Може да е бил убиецът на Дуейн Шапиро — казах. — Възможно е библията да е била у него точно по тази причина.
Докторът не знаеше.
— Също така не знам какво стана с книгата, след като Дани я намери — каза той. — Когато осъзнах, че имаме случай на военните в нашата морга, накарах Дани да закара трупа в Портсмут. Очевидно вещите на този нещастник също трябваше да потеглят с него.
— Но Дани е запазил книгата — казах.
— Страхувам се, че да — отвърна Мант, наведе се и загаси цигарата си в пепелника на масичката.