— Защо го е направил?
— Влязох случайно в кабинета му и я забелязах. Попитах го защо е у него. Обяснението му беше, че след като на книгата е напечатано името на друг човек, тя може случайно да е била прибрана от местопрестъплението. Според него торбата също можеше да е на друг човек.
Мант замълча за момент, после добави:
— Нали разбирате, Дани беше нов и смятам, че е допуснал съвсем честна грешка.
— Отговорете ми, докторе — казах, — по това време в офиса идваха ли разни репортери? Например някой друг разпитвал ли е за човека, смазан в дока?
— Да, господин Едингс. Спомням си, защото той искаше да научи всяка подробност, а това доста ме озадачи. Доколкото знам обаче, по-късно той не написа нищо по въпроса.
— Дали Дани е говорил с Едингс?
Мант се замисли.
— Струва ми се, че ги виждах да си говорят. Но младият Дани знаеше добре, че не трябва да го цитират.
— Възможно ли е той да е дал на Едингс книгата, при положение че Едингс е работел върху история за „Новите ционисти“?
— Всъщност не знам. Не видях книгата повече и реших, че Дани я е върнал на флотата. Как е той между другото? Липсва ми. Как е коляното му? Наричах го „Скокльо“ — засмя се Мант.
Не отговорих на въпроса му и дори не се усмихнах.
— Разкажете ми какво стана след това. Какво ви уплаши?
— Странни неща. Започнаха да ми мълчат по телефона. Усетих, че ме следят. Шефът на моргата, както знаете, напусна без обяснение. Един ден отидох на паркинга, а по цялото предно стъкло на колата ми имаше кръв. Взех проба в лабораторията и се оказа, че е от крава.
— Предполагам, че сте се срещали с детектив Роше — казах.
— Уви, да. Никак не го харесвам.
— Той опитвал ли се е да получи някаква информация от вас?
— Отбиваше се понякога. Не за аутопсиите, разбира се. Страхуваше се от тях.
— Какво искаше да научи?
— Смъртта, за която говорихме. Задаваше въпроси за човека.
— Разпитва ли ви за личните му вещи? За торбата, която случайно е пристигнала в моргата заедно с трупа?
Мант се опита да си припомни.
— Сега, когато помагате на жалката ми памет, ми се струва, че ме разпитва за торбата. Доколкото си спомням, отпратих го към Дани.
— Е, очевидно Дани не му я е дал — казах. — Или поне не му е дал книгата, защото тя попадна по-късно в наши ръце.
Не му разказах как, защото не исках да го тревожа.
— Проклетата книга сигурна е адски важна за някого — отсъди той.
— Дори повече, отколкото си мислех — отговорих. Замълчах, а той запали нова цигара. После запитах:
— Защо не ми казахте? Защо избягахте, без да споменете и дума?
— Честно казано, не исках и вие да се замесвате в това. А и всичко звучеше направо фантастично.
Той поспря. По лицето му личеше, че се досеща за другите ужасни случки, станали, откак бе напуснал Вирджиния.
— Доктор Скарпета, не съм млад вече. Искам само да си върша работата спокойно, преди да се пенсионирам.
Не исках да го критикувам допълнително, защото го разбирах. Не го обвинявах и се радвах, че бе избягал, защото вероятно така бе спасил живота си. Колкото и иронично да звучеше, той наистина не знаеше нищо важно и ако го бяха убили, щеше да е съвсем напразно, както убийството на Дани.
После му разказах историята с Дани. Опитах се да отблъсна назад в мислите си образите на яркочервената шина и локвите кръв, на листата и калта, полепнали по разбитата глава. Спомних си сияйната усмивка на Дани. Знаех, че никога няма да забравя малката бяла кесия, която бе изнесъл от кафенето на хълма, където кучето не бе спряло да лае почти през цялата вечер. Винаги щях да виждам тъгата и страха в очите му, когато ми помагаше с аутопсията на Тед Едингс, когото бе познавал. Двамата млади мъже невнимателно се бяха повели един друг към зловещата си смърт.
— Мили Боже! Горкото момче! — бе всичко, което Мант успя да каже.
Той покри очите си с носната си кърпа, а когато го напуснах, продължаваше да плаче.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Същата вечер ние с Уесли потеглихме обратно за Ню Йорк. Пристигнахме рано, защото вятърът беше над сто възела. Минахме през митницата и прибрахме багажа си, после същият автобус ни посрещна до бордюра и ни върна до частното летище, където ни чакаше лиърджетът.
Времето се бе затоплило неочаквано и заплашваше с дъжд. Летяхме през колосални черни облаци, проблясващи от зловещи намерения. Бурята се разрази внезапно. Небето се озари от светкавици, които ме караха да се чувствам, сякаш летя сред жестока битка. Информираха ме набързо за настоящето положение на нещата и никак не се изненадах, когато научих, че Бюрото е поставило и свой пост заедно с полицейските и спасителните екипи.