— Моите извинения, лейди Едит.
Ричард се поклони дълбоко, превит в кръста, и размаха ръка в жест, който беше колкото показен, толкова и неискрен. След миг групата арогантни млади мъже започнаха тихичко да се оттеглят, но не преди Уоруик да хвърли такъв поглед през рамо към София, че навярно би могъл да я изгори с него.
Тя му се усмихна широко и помаха леко с пръсти, което го накара да стисне зъби, но той се обърна и се отдалечи, изправил сковано гръб, сякаш беше глътнал точилка.
Тя се обърна към приятелката си. Едит я изгледа и каза:
— Това ощипване, дето още ми пари отзад, беше предназначено за тебе.
— Да. — София се опита да не се усмихне.
Наистина не й хареса това, че приятелката й беше ощипана. Но светът беше сурово място и човек трябваше да се грижи за себе си.
Едит сигурно беше прочела мислите на София или може би нещо в изражението й я беше издало, защото се разсмя.
— Ти си ужасна, София. Толкова ужасна. Дори ще оставиш скъпата си приятелка да понася твоите наказания.
— Не е така, Едит — и София се усмихна. — Просто се отместих по-бързо от тебе.
— Да, този път беше така. Но следващия път ще гледам къде стоя, когато Ричард Уоруик е наблизо.
— Можеш ли да си представиш да бъдеш омъжена за него? — София потръпна. — Непоносимо! Бас държа, че е наполовина рак!
— Лицето му стана червено като рак, когато споменах, че ще кажа на Хенри.
Едит я изгледа, прехапа устни и се засмя. Софри се сети как изглеждаше лицето на Дикън. След миг и тя се разсмя.
— Познавам те. Няма да кажеш на брат си.
— Да, колкото и да се изкушавам, няма — защото ще одере Уоруик жив. Но Хенри много добре ми служи като плашило.
— Така си е. Понякога и на мене ми се иска да имах брат, който да бди над мене.
Едит я изгледа насмешливо.
— Още един мъж, когото да подлудяваш или да въртиш на малкия си пръст?
— Аз?
— Да, точно ти.
София се засмя и обви ръка около тънката талия на Едит.
— Хайде, ела да си избереш сладки. Целият ден е пред нас.
Едит се обърна и заразглежда захаросаните плодове, докато София нетърпеливо тупаше с крак, за да съкрати чакането, и се опитваше да бъде колкото може по-търпелива. Но мина толкова време, че тя се почувства остаряла.
— Едит чувствам как кожата ми се сбръчква от старост. Избери си сладки, моля те.
Не можа да издържи повече.
— Дай, аз ще ти избера. Продавачо…
Посочи една фурма и отвори уста, но Едит я прекъсна.
— Не, не, вече реших. Наистина. Най-накрая.
— Поне мисля, че реших.
София изстена мислено.
— Какво има да решаваш? Смокини или фурми? Какво искаш?
— Не е толкова просто. Има с мед… Ето тук едни, поръсени с кипърска захар, нали виждаш? Ето тук, на този поднос, са с канела. Тези пък са с кардамон и индийско орехче. Ах, виж тези. Продавачът каза, че имат бадем в средата.
Мъжът кимна.
— Най-хубавите бадеми на север от Рим. Но тези, милейди, са много специални, защото са киснати във вино и много източни подправки, а после оваляш в счукани цариградски лешници от Франция.
— Вземи по едно от всичките, Едит.
— Не мога. Това ще е лакомия и ще трябва после цяла сутрин да прекарам в молитви. Само още един момент. Истински бадеми — повтори благоговейно Едит. — Невероятно е, сякаш тези скъпоценни ядки са израснали в самия плод, като по чудо.
— Единственото чудо ще бъде, когато най-накрая се решиш — измърмори София, после поклати глава и се обърна отново към тълпата, сложила ръка на кръста си, и се запита защо останалият свят не може да действа и да мисли като нея. Това щеше много да улесни живота й.
Тогава тя реши, че нейният рицар съвсем е изчезнал. Все едно изобщо не съществуваше. След една-две минути започна да се пита дали не си го е измислила.
В този миг иззад ъгъла блесна синя светкавица. Видя тъмнокосата му глава да стърчи над тълпата в другия край на ливадата.
Той беше. Невероятно!
Тя се обърна към Едит и я дръпна за ръкава.
— Едит!
— Избрах си. Виж, виж. Ето, човекът тъкмо ми ги увива.
— Добре! — И София се обърна. — Хайде де, идвай. — Сграбчи Едит за ръката и я задърпа към тълпата.
— Чакай! Парите ти! И сладките ми!
Едит издърпа ръката си и се върна обратно. Грабна покупката и парите от продавача и бързо се спусна след София, която беше твърдо решила този път да намери рицаря. Повлече Едит след себе си. Нямаше да го изпусне този път. Нямаше.
Едит стискаше ръката й и сипеше извинения наляво и надясно, докато София почти я влачеше след себе си, пробивайки си път с лакти.