— Когато видя жътвените клади, се сещам за майка си. Още помня как селяните палеха траурни клади за нея месеци наред. Имаше време, когато мислех, че небето никога няма да бъде отново синьо. — Тя замълча. — Дори сега, когато усетя мириса на дим от клада, замирам. Сякаш самата аз съм умряла.
И тя облегна глава на рамото му.
Той положи нежна целувка на слепоочието й.
— Мисля, че мирисът от тези клади ме е събудил.
— Искаш ли да дойдеш в леглото? Да се опиташ да поспиш?
Тя поклати глава.
— Не съм уморена. Странно, нали?
— Не. Не е. Защото и на мене вече не ми се спи, най-малкото без тебе. Ще стоя тук, скъпа, ще те държа в ръцете си, докато кладите угаснат, докато угасне споменът и болката, която ти причиняват.
Тя затвори очи и въздъхна, облягайки се на гърдите му. Ръцете й описваха леки кръгове върху неговите.
Двамата стояха до прозореца прегърнати, докато кладите по хълмовете угаснаха и по небето се прокрадна първата утринна дрезгавина.
Зимата нахлу с лед и сняг. Скоро след Нощта на кладите се появиха първите слани, утрините побеляха, а каменните подове станаха така студени, че хората се обличаха в леглата, под завивките, където още се чувстваше топлината от съня.
Ледените хапещи ветрове продължиха чак до декември, който пристигна с величествена белота. Преди Коледа валеше сняг поне три пъти седмично. Тъкмо тогава в Камроуз пристигнаха кралят и кралицата заедно с много благородници от свитата си. Възнамеряваха да прекарат първите пет дни от коледните празници заедно с графа и съпругата му, а после да идат на юг, в Карнарвън.
Дружината, многобройна като при всеки кралски лов, излезе рано сутринта. Неизбродните уелски гори бяха пълни с глигани, зайци и елени — сериозно предизвикателство за всеки истински ловец.
Тъй като бяха много, те се разделиха на няколко по-малки групи. Някои тръгнаха да преследват глигани, други подгониха елени. Тобин яздеше в края на групата на граф Мерик, когато чу шум зад себе си. Дръпна юздите, обърна се и в следния миг забеляза огромен глиган с дълги зъби — мечтан трофей за всекиго.
Животното изсумтя и се скри.
Той обърна коня и препусна през храстите. Намери следи от лапи, оставени от ловните кучета, които сигурно бяха надушили глигана. Навлезе в една долчинка, конят му се подхлъзна, препъна се и едва не го хвърли от седлото.
Тобин стигна дъното. Заледен поток се виеше из долчинката. Огледа се — дърветата бяха израснали нагъсто, трудно щеше да мине на кон. Слезе от седлото, върза юздите за един нисък клон и тръгна по следата, отпечатана в твърдия сняг.
Храстите и дърветата ставаха все по-гъсти. Беше тъмно и той напредваше с извадена сабя. Чу нещо, някакво шумолене в храстите, хрущене на стъпки в снега. Продължи напред крадешком.
Видя как храстите потреперват. Чу изсумтяване на глиган.
Приготви се за атака. Спря до едно високо дърво, после изскочи на полянката.
Едър черен глиган с дълги поне една стъпка зъби лежеше повален и хриптеше.
Тобин разбра грешката си.
Нямаше никакви кучета.
Вгледа се в червените очи на глутницата вълци. Бяха обградили като войници цялата полянка, оголили окървавените си зъби. Стрелкаха нервни погледи от Тобин към глигана и обратно.
Той замръзна. Не посмя да помръдне.
Един от вълците изръмжа ниско и застрашително.
След секунда те изоставиха глигана и атакуваха.
София и Клио прекараха сутринта в кухнята, където се правеха глинените сандъчета за деня на Свети Стефан. Това беше важна част от коледните празници, на този ден господарят и господарката раздаваха подаръци — пари и дрехи, бяло брашно и кипърска захар — на поданиците и прислужниците от Камроуз и околните села.
Работата беше започнала доста отдавна, но Клио, София и някои от придворните дами, дори самата Елинър и Алебардите се бяха заели да помагат, защото не биваше слугите сами да правят собствените си сандъчета, които трябваше да бъдат счупени в определен момент на празненството тази вечер, след което щеше да бъде избран кралят на празника.
София свърши последното сандъче, изми се и изтри ръце в една от престилките на готвачката. Излезе и се затича през двора към стаята си, за да се изкъпе и да бъде готова за вечерта.
Това бяха едни от най-любимите й дни в годината. Сега дори обичаше снега. Взе една шепа, оваля я на топка, подметна я леко и се замисли накъде да я хвърли.
Откъм портите се чу ловен рог, остър и нестихващ. Тя се обърна и се намръщи — ловците се връщаха твърде рано. А рогът не преставаше. Изведнъж стражите по стените се разтичаха и нададоха викове. Слуги наизлязоха от пристройките, тропотът на конски подкови отекна по подвижния мост и калдъръма на вътрешния двор.