— По дяволите! Щипе ужасно!
София надникна през прозореца и видя хората, събрали се в двора, които слушаха с интерес. Битката между Тобин и Алебардите траеше вече цял час. Тя не беше сигурна кой ще спечели.
— Ау! Боли много! — изрече той малко по-тихо.
София видя как Джейн поглежда Мейвис и вдига очи към тавана.
— Малко остана. Трябва да проверя всички рани и шевове.
Тобин изстена и отмести очи към София с молба в погледа.
Тя се бе опитала да се държи настрана, докато ги наблюдаваше, и не беше сигурна на кого съчувства повече — на придворните дами на кралицата или на съпруга си.
— Е, вече свърши. Всичко е почистено и превързано. — Джейн започна да мие ръце. — Въпреки вас самия.
Тобин не отговори. Надигна се и седна в леглото с измъчен вид. Мейвис събра превръзките, а Джейн взе легена с вода и двете се запътиха към вратата. София бързо им отвори.
— Благодаря ви за всичко, което направихте. Наистина.
Джейн я изгледа от глава до пети и каза:
— Още ли не си трудна?
София едва не се задави. Поклати отрицателно глава. Джейн се обърна и погледна към Тобин.
— Какво има? — викна той.
Джейн се запъти отново към вратата и подхвърли през рамо:
— Знаеш ли, Мейвис, може би трябва да й пуснем кръв.
— Така ли смяташ? — каза замислено Мейвис, излизайки подир нея. — Не знам. Според мене трябваше на него да му пуснем кръв!
София затвори вратата и я заключи. Приближи се към масата, наля чаша вино и я занесе на съпруга си, който се мръщеше от болка.
— Съжалявам, че още те боли — каза тя и му подаде виното.
Той взе чашата, отпи малко и й я върна.
— Това ми стига.
— Страшно бях уплашена, съпруже. Толкова се радвам, че раните ти заздравяват така бързо.
— Бързо ли? Почти пет дни!
— Но те бяха страшно дълбоки!
Той не каза нищо, само седеше и гледаше сърдито.
— Искаш ли да хапнеш нещо?
— Не.
Тя въздъхна.
— Добре, предполагам, че ще искаш малко да си починеш.
— Не съм уморен.
— О! Искаш ли да пратя да повикат Мерик?
— Не искам компания.
Тя преброи до десет и се изправи.
— Тогава ще се върна по-късно.
Лявата му ръка се стрелна към нейната и я сграбчи.
— Не си отивай.
В гласа му се долавяше такова отчаяние и жажда, че тя отново приседна до него.
— Какво искаш да правим?
Той сви рамене, после се намръщи.
— Да поиграем на дама — предложи тя, очаквайки той да откаже.
— Добре.
Тя се усмихна и стана да донесе играта. Разположи тежката дъска на леглото.
— Кой цвят избираш?
— Черния. Не, белия.
— Сигурен ли си?
— Да, белия.
Тя нареди фигурите.
— Ти си пръв.
— Почакай. Какъв е залогът?
— Ще играем само така, за развлечение.
— Не. Трябва да има залог.
— Добре. Какво искаш да заложа?
Той се засмя.
— Дрехите си.
— Тобин! — И тя също се разсмя. — Ужасен си.
— Напълно съм сериозен.
— А ти какво ще заложиш?
— Злато?
Тя поклати глава.
— Украшения?
— Не.
— Нямам дрехи на себе си. Какво искаш?
Тя прехапа устни.
— Едно дете.
За първи път от няколко дни насам съпругът й се разсмя високо.
В края на седмицата Тобин стана, надяна ризницата и излезе в заледените поля край Камроуз заедно с другите рицари, за да възстанови силите си с упражнения. Всеки път, когато вдигнеше сабята, усещаше, че гърдите му сякаш ще се пръснат.
Но го криеше.
Докато яздеше коня напред-назад из полето, всеки удар на копитата се врязваше в рамото му и пронизваше костта на лакътя. Слезе от седлото, без да мигне.
Но когато реши да атакува въртящата се мишена, Мерик пристъпи напред и хвана копието му.
— Стига.
— Какво?
— Мислиш, че не виждам, че те боли ли?
— Боли ме — сви рамене Тобин, — но това не е краят на света. Ще оздравея и междувременно няма да изгубя силите си, ако се упражнявам всеки ден.
— Ще се убиеш, момче.
— Единственото, което ме убива, е проклетата скука. Боже господи, Мерик! Ако трябва да остана в оная ужасна стая още един ден, ще полудея.
— Не трябва да се упражняваш навън.
— Искам.
— Тогава си най-упоритият глупак.
— Да — ухили се Тобин. — Добре си ме обучил. Само попитай твоята лейди Клио.
Мерик изръмжа нещо и се отдалечи с мърморене.
Въпреки всичките шеги и перчене Тобин знаеше, че Мерик е прав. Прекаляваше. Болеше го ужасно и едва се държеше на седлото.
Прибра сабята в ножницата и се отдалечи от терена за упражнения. Отведе коня в конюшнята и го предаде на един коняр, после разкърши рамене и се намръщи от болка. Приближи се към близката бъчва с вода, откачи от куката на стената един черпак, гребна и отпи глътка.