Дочу говор зад ъгъла — бяха двама от слугите.
— Нали знаеш, моята Бес ми каза, че онзи й е дал златни гвинеи, за да засрамят дамата.
Тобин замръзна.
— Златни гвинеи! Ще спестяваме за ферма край Уинтън.
— Защо е искал да я засрами?
— Не искала да го вземе — нито него, нито някакъв като него.
— Коя дама?
— Лейди София. Онази чернокоса красавица, дето се омъжи за Де Клеър. Той платил на Бес и на сестра й да окачат чаршафа.
Тобин пусна черпака, зави зад ъгъла с две големи крачки, извадил сабята, и я опря в гърлото на слугата.
— Кой?
— Милорд! — Мъжът ококори очи и преглътна мъчително.
— Питам — кой им плати? Кажи ми името, човече, иначе ще ти прережа гърлото!
Мъжът заекна. — Аз… аз…
— Веднага — подкани го Тобин с върховно спокойствие в гласа.
— Русият.
— Кой точно?
— Синът на барон Робърт.
— Уоруик?
— Да, сър. Той беше. Ричард Уоруик.
Не след дълго Тобин намери Ричард в голямата зала — седеше на масата заедно с няколко рицари и млади лордове и всички се надпреварваха да се хвалят с подвизите си на бойното поле и в леглото.
Така си говореха младите мъже. Някога и той участваше в подобни разговори. Но вече не.
Влезе в залата, без да обръща внимание на поздравите и коментарите, впил очи в противника си. Хората, край които минаваше, му пожелаваха скорошно оздравяване.
Но на него сега не му беше до това. Беше така вбесен, че искаше да смаже нещо с голи ръце. Например главата на Уоруик.
Приближи се към масата, на която седеше Ричард Уоруик заедно с Томас Мур. Застана пред тях.
Уоруик хвърли поглед през рамо.
— Де Клеър. Добре дошъл. Седни да изпиеш една чаша с нас. И се надигна.
Тобин положи ръка на рамото му си го стисна силно.
— Не мърдай, Уоруик, или ще трябва да те убия още сега.
— Да ме убиеш? — изсмя се Уоруик, после погледна лицето на Тобин, смехът му стана по-нервен, извиси се и прекъсна внезапно. — Каква е тая шега?
Тобин свали ръкавицата си и я хвърли на масата пред Уоруик. Из залата се разнесе смаяно ахване и всички се смълчаха.
Предизвикателството беше отправено. Ръкавицата беше хвърлена. Рицарите не се шегуваха с подобни неща.
— Аз, сър Тобин де Клеър, предизвиквам тебе, Ричард Уоруик, в защита на името на моята уважавана съпруга.
После Тобин се обърна и излезе от залата.
София го намери в оръжейната да смазва сабята си. Тя влетя вътре като вихрушка.
— Ето те и тебе. Каква е тази глупост, за която чух?
— За каква глупост говориш?
— Че си предизвикал Ричард Уоруик.
— Така е.
Той не гледаше към нея, а продължаваше да натрива острието с мазнина, после взе едно точило и започна да остри сабята.
— Не можеш да се биеш с него. Погледни се. Раните ти още не са заздравели. Виж си ръката!
— Какво й има?
— Едва я движиш.
— Много добре я движа.
— Няма да те оставя да го направиш. Глупаво е.
— Нямаш думата.
— Ти го направи заради моето име. Мислиш, че не знам ли?
— Аз отправих предизвикателството. Уоруик избра часа и мястото. Ще се срещнем утре в полето извън Камроуз.
— Не — поклати глава тя. — Моля те, съпруже. Не можеш да направиш това. Моля те. Той ще те убие.
— Много малко вяра имаш в моите умения.
— Напълно се доверявам на уменията ти, но не и когато си болен. Не и щом ръцете и гърдите ти са били изхапани до смърт. Не прави това заради мене. Не ме интересува чаршафът. Не ме интересува. Едно парче окървавен плат не струва колкото живота ти.
— Но мене ме интересува, София. — Той стана и я погледна. — Заложена честта ми. Мъжът е нищо без своята чест.
34
Това не беше турнир, на който публиката е толкова съществена част от игрите и ритуала, колкото и състезателите. Нямаше палатки, нашарени на весели ивици, с развети над тях флагове. Нямаше галерии с пейки за дамите, които да размахват кърпички. Нямаше продавачи на фурми и наденички, нито жонгльори и менестрели, които да възпяват подвизите на велики рицари, живели преди много години, нямаше приветствени викове, защото моментът беше тържествен.
Битката не беше за награди в злато или в коне и оръжия. А за справедливост.
София нахлу в оръжейната и намери Тобин да седи и да чака оръженосеца, който трябваше да донесе копията му.
— Тъд не може да намери копията.
Тобин тъкмо нагласяваше ризницата си. Погледна я през рамо с раздразнено изражение.
— В склада за оръжия са. Сам ги отнесох там.
— Дай да ти помогна — предложи София, хвана закопчалката от задната част на ризницата, притегли я напред и я закрепи здраво за ремъка на предната част. — Ето, готово — и го потупа.