Този неин жест, да потупва бронята му, без малко не го накара да се разсмее. Той взе следващата част, наръкавниците, надяна ги и сам ги закопча.
Тя го погледна в очите.
— Как е ръката ти?
— Добре.
Гласът му беше остър, вече се бе уморил да отговаря на този въпрос. Цяла сутрин му го задаваха.
Тъй като той бе отправил предизвикателството, Мерик, София и дори кралят се бяха изредили да го увещават, да изтъкват, че физически не е готов да се срещне в двубой с Уоруик.
Но всички грешаха. Тобин бе повече от готов да се срещне с него, а и не му трябваше да използва цялата сила на ръката си. Беше така вбесен, че можеше да даде воля на гнева си чрез копието и сабята.
Не се съмняваше, че ще победи.
Но когато погледна София, видя, че тя кърши ръце по начина, по който го правеше, когато биваше силно развълнувана. Не поглеждаше към него, затова той спря да облича ризницата и се приближи към нея.
Вдигна брадичката й, за да я накара да го погледне в очите.
— Всичко ще бъде наред, скъпа. Знам, че се тревожиш. Ръката ми е съвсем добре.
Тя сведе поглед, сплете пръсти и кимна. След като надяна и последната част от ризницата, Тобин закопча колана с ножницата и се обърна.
— Предполагам, че сам ще трябва да донеса копията.
Не разбираше как Тъд не може да ги намери. Но и не беше влизал от седмици в склада за оръжия. Може би някой ги е преместил.
— Тъд беше още там, когато излязох — каза София излизайки подир него в коридора.
Складът за оръжия беше в западната част на замъка, близо до горната част на стената, за да могат войниците да се въоръжават бързо и веднага да отиват на постовете си. Представляваше малко помещение, пълно със саби, ками, лъкове, стрели, боздугани и алебарди, с ризници и брони и с всевъзможни средства за отбраняване на стените — от котли със смола до каменни гюлета.
Тобин се движеше по-сковано, отколкото обикновено. Бронята му тежеше, затова изкачването към склада, който се намираше на върха на стълбището, му се стори безкрайно. Ръката още го наболяваше, гърдите му не се чувстваха удобно в ризницата и бронята. Усещаше по цялото си тяло болезнените следи от ухапванията, чувстваше плътта си като вцепенена.
Но не обръщаше внимание на това.
По едно време погледна навън през една от бойниците. Видя струпалата се тълпа. Беше готов. Кръвта бучеше във вените му. Всъщност беше готов още от вчера, от мига, когато погледна Уоруик и му хвърли ръкавицата си.
Отвори вратата.
— Знам, че копията са тук, Тъд — извика и влезе вътре. След миг вратата се хлопна.
Тобин се огледа. Оръженосецът му Тъд седеше в ъгъла вързан и със запушена уста. Обърна се.
Чу щракването на ключа.
— София! — изрева той. — София! Но нея вече я нямаше.
Тъй като Де Клеър бе потърсил справедливост чрез това предизвикателство, трябваше да има съдия, който да отсъди чия е победата. Не беше предизвикателство на живот и смърт, само търсене на справедливост, за да бъде очистено името на съпругата на Тобин.
Нямаше по-подходящ съдия от крал Едуард. Той и кралицата заедно с граф Мерик и лейди Клио седяха и чакаха. До Клио имаше поставен стол за София, но когато Мерик се огледа, видя, че я няма.
Той знаеше, че тя не иска Тобин да се бие, и се зачуди дали в упорството си е отказала да гледа двубоя.
Това не би го изненадало. И двамата бяха непоправимо твърдоглави, колкото за пет брачни двойки.
Чу се сигнал на тромпет и тълпата се смълча. Уоруик се показа откъм северния край на бойното поле сред оглушителния тропот на копита и дрънчене на доспехи. Спря, вдигна наличника и поздрави краля с копието си. После се отправи към границите на полето и зае мястото си.
Всички се обърнаха към южната страна на полето. Но не видяха никакъв ездач. Де Клеър не беше там. Зачакаха. Кралят отправи навъсен поглед към Мерик, но той само сви рамене. Тълпата започна да шушука.
Внезапно се появи конят на Де Клеър, яхнат от непринудено държащ се на седлото висок и строен рицар. Но той не носеше сребърната броня и синята туника на Де Клеър, а черна броня без никакви белези, дори туниката не издаваше самоличността му.
Мерик сви вежди. Изправи се.
— Какво, по дяволите…
— Седни, Мерик. Де Клеър има право да избере свой заместник — каза Едуард. — Предложих му го снощи. Радвам се, че е послушал съвета ми, макар да сметнах, че ще избере тебе, Мерик, а не някакъв непознат рицар. Кой е той според тебе?
— Де Клеър няма да използва заместник. Сам ще се защитава. Повярвайте ми, и аз се опитах да го убеждавам.