Само с няколко движения Тобин обезоръжи Уоруик, после хвърли сабята си, сграбчи противника под мишниците, повлече го през полето и започна да блъска шлема му в ниската каменна ограда, викайки, че ще го убие.
Мерик скочи от мястото си, изтича към него и го издърпа надалече от Уоруик.
— Спри! Стига! Де Клеър! Боят не е на живот и смърт!
— Щеше да го прониже! — беснееше Тобин. — Заклех се да го убия! Когато Мерик най-накрая успя да издърпа Тобин настрана, шлемът на Уоруик беше нагънат от ударите и главата му се люлееше безпомощно. Той се отпусна в безсъзнание на земята.
Де Клеър се изправи със сведена глава, дишайки тежко и накъсано, стиснал юмруци. Вдигна поглед. Свали шлема си, обърна се и погледна черния рицар, който тъкмо се надигаше, държейки се за главата.
Де Клеър отблъсна Мерик и се приближи към поваления рицар.
— Глупак такъв!
Наведе се, изправи рицаря на крака и го разтърси толкова силно, че бронята му задрънча, после сграбчи шлема и го издърпа.
Черната коса на София се разсипа по раменете й.
Раздаде се всеобщ изумен вик и хората си зашепнаха смаяни и потресени.
Кралят изруга така, че го чуха всички наоколо. Мерик стоеше зашеметен, не можейки да повярва, че София е този сръчен рицар, когото беше наблюдавал със собствените си очи.
Това обаче нямаше никакво значение, защото Тобин я повлече извън полето с изкривено от ярост лице.
София помисли, че той ще я удари, толкова беше сърдит. Тобин сведе поглед към нея. В очите му се четеше такъв гняв, че тя усети как прогаря кожата й.
— Можеше да те убият! Разбираш ли? На косъм беше! — Той я разтърсваше с всяка изскочила от устата му гневна дума. — Кълна се, щеше да те прониже, когато дойдох на бойното поле!
— Тебе или мене. Избрах да съм аз — отговори тя.
— Мене нямаше да ме убие. — Той сведе глава към нея. — А дори да ме беше убил, това беше моят двубой, жено! За моята чест!
Тя вирна брадичка срещу него.
— По дяволите, Тобин! Заради моето име го предизвика! Това не ми ли дава право да се бия?
— Откъде, за бога, си се научила да се биеш? Да въртиш сабя? Да яздиш така?
— В „Божие благоволение“ — измърмори тя.
Тобин прокара ръка през косата си и се заразхожда напред-назад.
— Знаеш ли какво направи?
— Бих се за тебе.
— Посрами ме пред всичко живо! Една жена! Ще си помислят, че Тобин де Клеър е пратил съпругата си да се бие вместо него!
София стоеше, прехапала устни. Имаше право, нямаше какво да му се възрази.
— Не виждаш ли какво ще почнат да говорят зад гърба ми? Ти ми измъкна гордостта и честта изпод краката. Вече нямам нищо.
— Имаш мене.
Тобин се обърна. Погледът му беше по-остър от сабя. След миг той изхвърча от стаята.
35
Всички й казваха колко е сглупила. Кралят и кралицата, Мерик и Клио, дори слугите. Войниците на Тобин избягваха да я поглеждат в очите. Тъд и брат му Туок, най-милите хора на света, престанаха да говорят с нея. Все едно беше прокажена.
Тобин не се върна в общата им спалня. Две дълги нощи София спа там сама. Дори не знаеше къде е той, а и никой нямаше да й каже. Първата нощ тя плака за себе си. Втората нощ — за него.
Сутринта на третия ден Елинър дойде в спалнята й.
— София, утре заминаваме за Карнарвън.
Тя кимна.
— Ще пътуваш с нас донякъде.
— Аз? Защо?
— Ще отидеш в Торуик. Там е твоят дом.
— С Тобин ще напуснем Камроуз? Не ми го е казал. Елинър само си пое дълбоко дъх.
— Ти отиваш в Торуик с няколко слуги и част от войниците на Де Клеър.
София разбра и замръзна на място, сякаш бе получила плесница право в лицето.
— Тобин няма да замине.
Елинър поклати глава.
— Едуард му възложи мисия.
София прехапа устни и се взря в ръцете си. Не бе помислила за това. Не се бе досетила какви могат да бъдат последиците от действията й, бе действала само под напора на нуждата да направи нещо.
— Ужасно е за мъжа да загуби честта си, София. Според мъжете това е може би най-лошото, което може да им се случи. Повечето от тях предпочитат да умрат, отколкото да загубят честта си. А за млад мъж с такава гордост като Тобин това е направо разрушително.
София заплака.
— Обичам го, Елинър. Само исках да спася живота му. Можеше да го убият. Не можех просто да седя така и да не правя нищо. Не можех да гледам как съпругът ми отива към смъртта си. Не бих могла да го понеса!
Елинър седна до София и я прегърна, за да може да се наплаче.
— Знам, дете. Знам. Не е лесен нашият живот, на жените, които обичаме мъжете си. Но понякога, когато обичаш някого, трябва да го разбереш, дълбоко в себе си. Трябва да разбереш кое има значение за него и понякога трябва да се примириш.