— Не — прошепна тя. — Не. Не си отивай… Моля те, не ме изоставяй.
Но образът си бе отишъл.
София отвори очи и погледна профила, изрязан върху камъка.
— Защо си отиде? — прошепна тя думите, които винаги бе носила в сърцето си. — Защо?
Преглътна мъчително и вдигна очи към стария кръст, който стоеше пред прозореца, и извика:
— Защо, господи? Защо ми я отне? Имах нужда от нея повече от тебе. Имах нужда от нея. И още имам.
Гласът й отекна в празния параклис, сякаш стените й се подиграваха.
Тя стовари юмрук върху камъка.
— Стига! Стига! — И заудря още по-силно. — Имам нужда от нея! Не разбираш ли? Имам нужда от нея…
Гласът й се пречупи.
Сълзите закапаха по юмруците й, когато наведе глава и се опита да си поеме дъх. Но не можеше. Хлиповете се надигаха към гърлото й и я задавяха.
— Мамо — прошепна тя с приведена глава. — Мамо.
Косата клюмна около лицето й и един тъмен кичур падна на мократа й буза и почти докосна устата й. Тя го отметна и усети вкуса на сол от сълзите.
— Моля те. Помогни ми… Моля те. Моля те…
Легна върху надгробния камък и заплака. Заплака за онова, което никога не беше имала. За онова, което никога нямаше да познае. За всичко, което бе загубила. Хлипаше неудържимо и сърцераздирателно, докато в очите й не останаха повече сълзи. И когато зарови пламналото си лице в дланите си, дивите рози под стените на замъка бяха загубили всичките си листчета и птиците във високите ябълкови дървета бяха отлетели далече, много далече.
36
Минаха четири месеца, откакто София пристигна в Торуик. Четири дълги месеца, без никаква вест от Тобин. Беше вече април и когато погледнеше през прозорците, виждаше яркожълтите иглики, които цъфтяха сред тревите, прилични на пчели, понеже бяха толкова надалече.
Храсталаците край реката отново оживяваха, бледите им листа се наливаха с жив цвят и лъскава тъмна зеленина. Дърветата бяха обсипани с едри пъпки, зайците излизаха призори, за да дъвчат стълбата на глухарчетата.
София стоеше до прозореца, който гледаше към долината. Същия прозорец, край който бе чакала баща си да се завърне, надявайки се на нещо, което знаеше, че няма да види — Тобин, препускащ към нея иззад хълмовете.
Дръпна се от прозореца и тръгна надолу по стълбите, за да излезе навън, имаше нужда да подиша свежия утринен въздух. Знаеше, че носи тяхното дете. Знаеше и че може би го е носела още преди деня на двубоя. Представяше си какво би направил Тобин, ако знаеше. Но нямаше да му каже за бебето. Нямаше. Ако той се върнеше при нея, тя искаше това да е заради самата нея, а не заради това, което носи в себе си.
Колкото повече време минаваше от идването й в Торуик, толкова повече си спомняше. Сякаш през нощта, когато бе плакала на пода на параклиса, през нощта, когато бе открила изрязания върху камъка образ на майка си, се бе отключила някаква врата към детството й.
Сега, когато времето вече беше по-топло, тя седеше в градината на замъка, която беше оплевила и засадила с цветя и в която беше работила непрестанно през първите месеци от пристигането си в Торуик, през месеците, когато самотата беше почти непоносима, през месеците, когато нощите бяха студени и празни.
Сега, когато идваше в градината, беше различно. Разхождаше се дълго под лъчите на младото слънце, защото това я караше да се чувства по-малко самотна и по-жива. Но и бебето я караше да се чувства така. Вече беше усетила трептене рано сутрин, един-два пъти, сякаш някаква пеперудка се беше приютила дълбоко в корема й.
Седна на пейката и си спомни. Тук си бе играла в калта, а майка й седеше на каменната пейка, на същата пейка, на която сега седеше самата тя, с ръце, притиснати около разширения й корем, сякаш искаше да предпазва бебето още преди да се беше родило. София бе усещала как бебето в корема на майка й се движи, положила ръка под ръката на майка си, спомняше си и нежния поглед на майка си, изпълнен с любов и почуда. Не обръщаше внимание на това, че пръстчетата на София бяха изкаляни и че оставяха отпечатъци върху любимата й копринена рокля.
Изглеждаше й някак си в реда на нещата да усеща своето бебе седнала тук, на тази пейка, под слънчевите лъчи. Обърна лице към слънцето и се облегна назад. Усети остро прерязване в корема, ахна и се сви на две, очаквайки болката да премине.
Но тя не минаваше. Изостри се и София заплака.
— Не… Не… О, не…
Сведе поглед надолу и видя как кръв обагря роклята й. След миг припадна.
Мерик препускаше по ниските хълмове на Доувър на път към замъка, кацнал на върха на един варовиков хълм, където Де Клеър очакваше съобщението, което да отнесе от другата страна на протока — послание от Едуард до краля на Франция.