— За какво толкова бързаш?
София се огледа.
— Надбягванията започват.
— Но те са натам!
— Не тези надбягвания — отвърна София, когато стигнаха мястото, където беше видяла рицаря.
Спря и отново се огледа.
Пак го нямаше. Да не беше направен от дим?
Едит притискаше ръка на гърдите си, опитвайки се да поеме дъх.
— Тук няма нищо. Никакви надбягвания. Нали виждаш? Казах ти, че отиваме в грешна посока.
— Ти стой тук.
София се качи на една ниска каменна стена, като че ли беше конярче, а не благородна дама. Тръгна по стената, залюля се и разпери ръце, за да запази равновесие.
— Какво правиш? Слез оттам. Опасно е.
Едит тръгна покрай стената, взряна в приятелката си със загрижено изражение.
Няколко камъка изпукаха под краката на София и тя чу как приятелката й си поема остро дъх.
— Нищо ми няма. — София вървеше по стената смело, като въжеиграчите на майските панаири. — Гледай! Виждаш ли?
Затича бързо, за да покаже на Едит, че напълно владее положението.
Но Едит не видя това, защото бе закрила очи с ръцете си и се бе навела напред, сякаш София беше паднала от стената.
София огледа стената пред себе си. Ставаше все по-висока. Ако успееше да се изкачи на най-високата й част, където стената стигаше до вратата, водеща към полето за състезанията, щеше да вижда всичко почти като от стените на замъка.
Придвижи се по-внимателно към най-високата част от стената, този път с по-ситни стъпки, защото стената беше стръмна и стара, на повече от век и не така добре иззидана, както стените на замъка. Всъщност беше толкова стара, че беше направена само от плоски камъни, натрупани един върху друг и споени с малко кал.
— Излъга ме — каза Едит и я погледна намусено.
София отново впи очи в стената пред себе си и тръгна напред с уверената стъпка на въжеиграч, с език, подаващ се от ъгълчето на устата, разперила ръце и сковала тяло, съсредоточавайки се в задачата да пази равновесие.
— Че какво толкова съм те излъгала?
— Само глупак ще ти повярва, че не търсиш някого. Би трябвало да те оставя сама. Точно сега. Да ти е за урок.
София долови обидата в гласа на приятелката си, спря и погледна надолу към нея.
— Добре тогава. Ще ти кажа след малко. Трябва да ида малко по-нататък…
— Какво да ми кажеш?
— Още не. Нямам желание да си счупя врата.
София направи още две уверени стъпки и ако се бе съсредоточила, можеше да стигне до върха, където камъните изглеждаха достатъчно плоски, за да я задържат, без да се отронят. Отново огледа тълпата и едва не загуби равновесие.
— Внимавай, София. Тези камъни се клатят. Нищо не е толкова важно, че да рискуваш да паднеш. Моля те, слез долу.
— Важно е! — сниши глас София и прошепна: — Търся един мъж.
— Знаех си, че има нещо! — Опита се да щракне с пръсти, но те бяха станали лепкави от смокините с мед. Намръщи се и вдигна очи. — Кой е той?
— Не го познавам. Може би ти ще знаеш кой е. Помогни ми да го намеря.
— Как да го търся? Дори не знам как изглежда.
— Висок е, облечен в синьо. Небесносиньо. Има черна коса, като гарваново крило, а лицето му е ъгловато и толкова красиво, че просто като го погледна, Едит, мога да забравя да дишам. — Тя се опря с ръце на по-високата част на стената и сложи крак на една малка издатина, готова да се качи горе. — Ако можех да стигна малко по-нависоко, със сигурност щях да го видя, ако е наблизо…
Хванала се за камъка, София бързо се огледа наоколо. Точно зад Едит, загледан право в нея, стоеше онзи вълшебно красив рицар.
3
Отблизо той дори беше още по-красив, този мъж на мечтите й, чийто напрегнат поглед караше кръвта й да закипи и главата й да се замае.
Сега той гледаше към нея, макар че говореше с Едит.
— Лейди Едит, приятелката ви като че ли е загубила нещо.
Да, загубих сърцето си.
— Не е загубила нещо, а някого. — Едит извади една смокиня от торбичката си и добави небрежно: — Търси един мъж. — Захапа смокинята. — Един красив мъж.
Рицарят се засмя с дълбок, гърлен смях.
Само да можеше да натика цялата торбичка със смокини или по-добре, целия поднос, или още по-добре, цялата шатра със захаросани плодове в голямата уста на Едит, София щеше да го направи. Вместо това тя отклони очи за миг, само колкото да стъпи на първото от десетте стъпала, които щяха да я отведат в подножието на тази проклета стена.
Първата стъпка беше успешна.
Втората — не.
Камъкът се залюля и се откърти.
Тя залитна, изписка изненадано и падна. Всичко стана прекалено бързо. Затвори очи и зачака да тупне на земята, през ума й пробягна мисълта, че вероятно ще си счупи врата и ще умре точно когато беше открила този, за когото копнееше сърцето й.