— Ти дойде заради бебето.
Гласът й бе равен — слава на бога заради това! — иначе тя щеше да издаде колко много я бе наранило това. Той се приближи към леглото й.
— Да. — Сви вежди и разтърси глава. — Не е вярно. Така е, но не е вярно.
Тя се изсмя остро и горчиво.
— По-добре помисли какво говориш.
— Знам какво говоря.
— Добре, приемам. Но да чуя това от мъж, който ме е изоставял… — Тя потупа с пръст устните си. — Два, не, три пъти. Или четири?
— София!
— О, добре. Помниш името ми. Това ще е полезно, ако децата ни запитат.
Той изруга и започна да крачи напред-назад, както правеше винаги, прокарвайки ръка през черната си коса. Като го гледаше така да се разхожда из стаята, идваше й да заплаче. Не можеше да сдържи огорчените си думи. Не можеше да се сдържи да не го накара да си плати поне малко, задето я бе изоставил и толкова я бе наранил с това.
Тя беше допуснала грешка. Грешка беше да се бори срещу неговия двубой. Беше глупаво и не си струваше болката, която си бе докарала. Сега го знаеше. Но да го няма при нея, да го види как избягва от нея или я отпраща — това беше сурово наказание. И ужасно болеше.
— Не съм дошъл само заради детето.
Тя го погледна, взря се в открития поглед на сините му очи и се изплаши. Отмести поглед към прозореца, пред който толкова дълго беше чакала двама мъже. Истината беше една — мъжете изоставяха жените.
— Дойдох заради тебе, София.
Тези думи искаше тя.
Но беше късно.
Не можеше отново да поеме риска. Страхуваше се. Не можеше да го остави да се върне в живота й и той да си тръгне отново, когато нещата не се подредят така, както той желае.
Погледна го и почувства сълзите, които изгаряха клепачите й отвътре. Гърлото й се сви, усети тежест в гърдите. Извърна се и се загледа в стената.
— Върви си, Тобин. Просто си върви.
Само за два дни Тобин осъзна каква е тактиката й. Тя използваше слугите срещу него.
Не го допускаха в стаята й.
Тя отказваше да го види. Отказваше да говори с него. Той заставаше пред вратата й и викаше с пълно гърло. Без никаква полза.
Тогава Тобин се развъртя. Отпрати всички. Плати на слугите двойно годишно възнаграждение и им каза да не се връщат чак до Архангеловден, когато трябваше да се роди бебето. Плати на готвачката, задържа само един кухненски помощник, който можеше да пече хляб и да приготвя прилични, леки ястия. Изпрати някои от войниците да си вървят по домовете, задържа само толкова души, колкото му трябваха за отбрана на портите и стените на замъка. Премахна всички пречки, с изключение на вратата на спалнята й и дори се сдоби с ключа от тази врата.
Изкачи се по безкрайно дългото стълбище, крепейки поднос в ръката си. На него имаше чиния със супа, хляб и мляко — непременно трябваше да пие мляко, както му бяха казали. Беше запомнил какво й готвят — точно така, както запомняше плана на предстоящата битка. Беше научил дневното й разписание.
На последното стъпало едва не се спъна и сграбчи подноса с две ръце. Изруга, стисна го по-здраво и почука силно на вратата.
Извади ключа, отключи, крепейки внимателно подноса, и влезе вътре.
Тя го зяпна.
— Какво правиш тук?
— Донесох ти вечерята.
— Къде е Адела?
— Пратих я да си върви.
— Болна ли е?
— Не.
Той остави подноса на леглото й.
Тя се отмести, сякаш не искаше да се докосне до него — тя, която носеше неговото дете в корема си. Бяха се докосвали интимно по всевъзможни начини, но сега тя се дърпаше, сякаш той беше някаква чума.
— Отсега нататък аз ще те храня.
Устните й се опънаха на тънка черта. Тя поклати глава.
— Не те искам тук. Прати ми моята слугиня.
— Казах ти, че тя си отиде у дома.
— Тогава прати Пег.
— Не мога.
— Защо?
— И нея я пратих да си върви.
Тя присви очи.
— Пратил си Адела и Пег да си ходят?
Той кимна и поднесе към устата й лъжицата със супа.
— Отвори уста и ще те нахраня.
София стисна устни.
Тобин въздъхна.
— Можем да го направим по лесния начин или по трудния. Ти решаваш.
Тя го изгледа продължително, въздъхна и отвори уста.
Той разсипа по нея половината от съдържанието на лъжицата.
Тя протегна ръка.
— Дай ми лъжицата, мога да се храня и сама.
Той й подаде лъжицата.
— Предполагам, че си отпратил всичките ми прислужнички.
— Да. — Той се облегна на таблата на леглото, скръсти ръце и започна да я гледа как яде. — Отпратих цялата прислуга.
Тя се задави с млякото.
— Какво си направил?
— Отпратих всички, с изключение на пекаря Джон — не съм голям майстор на хляба — и стражите, защото не мога да изложа на риск сигурността ни.
— Значи тук няма никой, освен мене и тебе?