Когато върза възела, тя сведе поглед към закритата му от качулката глава и мислено се прокле, че не е внимавала повече по време на сватбеното пиршество, когато всички гости седяха на масите в залата и тя можеше да ги разгледа добре, защото беше настанена на почетната маса на подиума. Така щеше да знае как изглежда той.
Само ако беше внимавала повече… Но не беше. Гледаше само как да се натъпче с ядене и сладкиши.
Дръпна се една крачка назад.
— Назовете глобата, благороднико! — извика някой, когато той се изправи.
Грациозно и изненадващо, както се изправяха рицарите с тежки брони.
Тя го изгледа бързо. Беше висок, наистина. Отстъпи още една-две крачки.
— Хайде! — завикаха в кръга. — Назовете глобата!
Той не каза нищо, остана на място — висок и изправен, сякаш загледан нагоре, към кулата. София изведнъж се почувства дребна и това я ядоса. Не искаше да се чувства уязвима.
И също зачака.
Той мълчеше.
Тя се запита какво ли чака. И когато той продължи да мълчи, тя се огледа наоколо, после сви рамене и застана малко по-спокойно.
— Може би съм вързала превръзката така стегнато, че този благородник не може вече нито да мисли, нито да говори.
Всички пак се разсмяха.
Изведнъж гласът му проряза кикота:
— Искам три целувки от дамата, която ме предизвика.
— Три целувки? — прошепна тя, сякаш изведнъж затънала в преспа сняг. — Каква глоба е това?
— Най-хубавата.
Другите отново избухнаха в дружен смях и това почти я вбеси. Целувки? Кой да помисли, че ще й искат целувки? Това със сигурност не й бе минало през ума. Мисли, каза си тя. И моментално изстреля:
— Три целувки? Не е ли проява на лакомия, благороднико?
— Не повече, отколкото три парчета сладкиш — изрече тихо той. Тя замря смаяна — чудо за онези, които я познаваха, — вкопана на мястото си сред кръга играчи, и го зяпна, докато изведнъж не осъзна какво прави. Затвори уста така рязко, че зъбите й изтракаха.
Не преставаше да го гледа, но чувстваше, че изражението му се променя и очите му се присвиват в студен, пронизителен поглед.
— Добре. Три целувки — съгласи се тя със свито гърло, извърна се рязко и тръгна към външната част на кръга. Застана срещу него с ръце на кръста и високомерно вдигната глава. — Хайде, хванете ме, ако можете, сляпа баба такава!
4
София загледа как Едит се отдалечава и изчезва сред тълпата. И на нея й се искаше да изчезне. Но трябваше да остане тук, пред сър Тобин де Клеър и да се държи така, сякаш сърцето й не бие лудо, сякаш нищо, случило се в миналото между тях, няма никакво значение, сякаш е спокойна като застояла вода.
— Има нещо между нас.
Божичко! И той го е усетил.
— Имаме един дълг за уреждане.
София се почувства кръгла глупачка. Той не говореше за привличането, което бе почувствала, а за глобата, която му дължеше.
Изправи се срещу дявола, помисли си тя. Направи го! Обърна се бавно към него, поклати глава и вдигна брадичка така, сякаш го гледаше от горе до долу, макар да беше цял фут по-ниска от него.
— Вие излъгахте.
Той наклони глава и леко смръщи вежди, сякаш бе очаквал тя да каже каквото и да е друго, само не и това.
— Тогава имаше много свидетели. — Усмихна се кисело. — Кажете ми как бих могъл да излъжа пред всички тези очи.
— Не знам. — И тя махна с ръка. — Нямам чак толкова остър ум.
— Вие? Лейди София Хауърд? Да нямате остър ум?
Той се разрази в гръмогласен смях, докато София стоеше пред него, взряна в ноктите на дясната си ръка.
Досега никой не я беше обвинявал, че прави нещата с половин усилия. Това се отнасяше и за лъжите. Щом трябваше да лъже, лъжата й нямаше да е от най-безобидните.
На него, изглежда, му беше много забавно, защото още се смееше. София не знаеше дали това й харесва или не.
Той пристъпи половин крачка към нея.
— Кажете ми, сладка София, как успяхте да накарате кралицата тогава да ви извика точно когато щях да си прибера дължимото?
Никога нямаше да признае, че не бе направила нищо, че заповедта на кралицата е била чист късмет. Нека си мисли, че у нея има нещо мистично и лукаво.
— Хайде, признайте си.
Тя му се усмихна.
— Ще ви кажа, сър, когато и вие ми кажете как успявахте да ловите само момичетата в онзи кръг, които — и направи нарочно пауза — бяха напъпили.
Той сви рамене, без да признава и без да отрича — тактика, която тя добре познаваше, тъй като често бе постъпвала точно така.
Той я прикова на място с проницателния поглед на внимателните си, много видели очи.