София
Още от четиригодишна възраст лейди Хауърд стана повереница на моя съпруг Едуард Плантадженет, неин братовчед, крал на Англия София беше хубаво дете, красиво като херувимче, но капризно и непредвидимо. С всяка изминала година тя ставаше все по-хубава и все по-упорита.
Когато стана на дванадесет години, дори само един поглед към красивото й лице караше възрастни мъже да спират и да я гледат зяпнали, защото красивата й черна коса бе станала гъста и дълга, а кожата й бе бяла като снега по ливадите. Но очите й, тези очи с лек виолетов отенък, караха човека да се вглежда в нея и да мисли, че не е видял нищо по-хубаво. Тя има висок ръст, затова щом влезе в стаята, всички я виждат, сякаш самият крал е влязъл.
Смели лордове и рицари, които само са зървали профила на София в моята карета, са се заричали, че трябва да я спечелят за съпруга. Като повереница на краля тя има значителна зестра, която в съчетание с изключителната й красота я прави една от перлите на короната.
Много пъти в последните години сред стените на замъка отекваше викът на Едуард: „Това момиче ми подпали главата със своите глупости и отсега нататък какъвто косъм порасне на главата ми, все ще е бял!“ Веднъж моят Едуард повика италиански лекари да го прегледат. Казваше, че мозъкът му ври и че последните косми, които поникнат на главата му, ще имат цвета на адските пламъци. Това беше след разваления годеж между лорд Джефри Удуил и София. Тогава тя беше на четиринадесет години — възраст, смятана от всички за прекрасна.
София обаче не мислеше, че този съюз е добър. Когато светлокосият млад лорд дойде с намерение сериозно да я ухажва, тя натри косата си със свинска сланина и косата й провисна на мръсни кичури. Намаза и лицето си с нещо, което след това ми довери, че било върбови листа, за да направи кожата си да изглежда мръсна и жълто-зелена, после се облече в някаква тъмножълта рокля, която идеално отговаряше на нарочно разваления цвят на лицето й. Много забавно беше да я наблюдава човек как влиза в голямата зала, защото така влачеше крака и се препъваше, все едно някоя грохнала старица е застанала да проси пред портите на замъка.
Когато за първи път видя лейди София, както си спомняше, лорд Джефри запита дали това момиче не е сериозно болно. Когато Едуард не гледаше към нея, тя кръстосваше очи и пъхаше храна в ушите и носа си. Лорд Джефри Удуил и свитата му си тръгнаха бързо, още преди утринната молитва, защото той не искаше да направи лошо впечатление на краля. Но се чу след това, че се е заклел, че дори да получи кралското благоволение и да стане кръвен роднина на краля, въпреки всичко няма да се ожени за идиотката на замъка и да създава поколение с нея.
Имаше и други синове на благородни семейства от двора, дори един кастилски принц. София продължи да отхвърля ухажорите си, докато Едуард не се закани, че ще я омъжи насила. Аз едва успях да го разубедя, но тогава нямаше кой да иска ръката на София и единственото, което я отегчаваше, беше скуката — нещо, което тя не може да понася дълго. И тази сутрин, точно в деня, когато се представят мистериите, тя ми каза, че почти си мечтае за някой ухажор, дори само за да не минава времето й толкова бавно.
Аз отправих молитва към бога в небесата, умолявах го да изпрати някого, да изпрати подходящия мъж за моята капризна София.
София затвори книгата и почувства как в нея нахлува онова усещане, което винаги съпровожда старите спомени. Почувства се развеселена, притеснена и малко тъжна.
Знаеше, че продължава да си е същата жена, за която бяха писани тези страници. Все още имаше същата черна коса, същите виолетови очи, същата широка уста, от която изскачаха неочаквани коментари, които не позволяваха на съпруга й да потъва в самодоволство и да си мисли, че добре я е опознал.
Беше си същата отвътре, но животът и любовта я бяха променили.
Колко странно, сега, щом хората се запознаеха с нея и съпруга й, веднага виждаха с каква нежност се гледат двамата, как мило се държат един към друг, как не се боят да покажат на света, че се обичат. И същите хора често казваха: „О, вашият брак е бил съюз по любов! Любов от пръв поглед, без съмнение.“
Тогава съпругът й поглеждаше към нея с развеселените си ясносини очи. И отговорът му винаги биваше един и същ: „Любов от пръв поглед ли? По скоро беше война от пръв поглед.“
И докато всички се смееха на остроумието му, той закачливо й намигваше. Но той не знаеше, че хората казват самата истина. Дори сега, след всичките тези години, когато и да го погледнеше, дъхът й спираше в гърлото точно както в онзи далечен ден, когато Елинър бе писала тези думи, в деня, когато кралицата се бе молила за нея, защото точно тогава София за пръв път видя и забеляза сър Тобин де Клеър.