— За Де Клеър! — повтори и той, вдигайки чашата си, но без да отваря очи.
Въздъхна уморено и извади дебелата си кесия. Открехна едното си око, после подхвърли цялата кесия със злато пред Тобин, който я улови във въздуха, с учудващо трезви движения, сякаш не беше близнал и капчица вино.
Един по един мъжете плащаха облозите си с кесии злато и сребро, с изключение на Джефри Гудвил, който плати рубини и изумруди, защото беше самонадеян и трябваше да се чувства по-горен от всички, дори от равните на себе си.
Тобин погледна спечеленото. Имаше достатъчно пари, за да си купи златни шпори и колкото коне си поиска, толкова пари, колкото можеше да спечели в турнири, ако беше като легендарния Уилям Маршал и ги беше спечелил всичките. Но нямаше нужда от тези пари. Баща му беше най-богатият човек в страната. Той не се интересуваше от парите, но останалите се интересуваха.
Те продължаваха да вдигат шумни наздравици в негова чест. Когато започнаха да прекаляват, той се отдели от стената и се обърна към градината, за да хвърли бърз поглед към пейката, където София седеше и го чакаше.
Пейката беше празна.
Тобин се намръщи, но не се обърна към другите, макар че Монтгомъри му каза нещо и го тупна по гърба. Взе подадената му пълна чаша вино, вдигна я към устните си и отпи, взрян в тази празна пейка, като се питаше защо виното не запълва празнотата в корема му.
Погледна в чашата с вино, стори му се вкиснало и горчиво на вкус, което беше странно, защото лично той беше счупил печата на бурето с най-хубавото френско вино на Едуард, тежко и сладко вино от Бордо.
— За Де Клеър! Който победи Бодливата роза от Торуик!
— За най-големия мъж сред нас! За сър Тобин де Клеър!
— Да! За Де Клеър! Обзалагам се, че Бодливата роза още седи на оная пейка и че замръзналият й задник е станал на ледена шушулка! Струваше си да дам пълна кесия, за да я видя да седи там по това време!
Те се разсмяха и започнаха да подхвърлят цинични забележки по адрес на различни интимни части на лейди София Хауърд.
Тобин не се чувстваше победител и със сигурност не изпитваше чувството за задоволена чест, което беше подтикнало облога, поне оттам беше започнал — от неговата чест, основана на арогантния коментар, който бе направил в пристъп на глупост, и от който сега не можеше да отстъпи. И докато се взираше в чашата с вино, виждаше пред себе си само едни виолетови очи, вгледани в него. Чуваше как другите сипят остроумия за студената и чепата лейди София.
Но той знаеше истината, която другите не знаеха. В нея нямаше хладина. Бодлите й служеха само за да я пазят, всичко беше преструвка, в която той трябваше да проникне по-дълбоко, ако вече не се бе обзаложил и не бе поставил на карта честта си. Отпи още веднъж от виното си и после, поради някаква причина, която не можеше да си обясни, вдигна очи.
Тя стоеше на вратата. София Хауърд, младата жена, която бяха нарекли Бодливата роза. Рамката на вратата беше толкова голяма, че тя запълваше едва една малка част от нея, а при това не беше дребничка. Но застанала там, тя се смаляваше, огромната врата я правеше да изглежда крехка и уязвима.
Бе увита със същото синьо наметало, стиснала краищата му в юмруци с побелели кокалчета на пръстите. Лицето й беше бяло като сняг, беше си наложила маска на твърдост и огорчение, присвила очи, които виждаха единствено него.
Той не знаеше колко време бе стояла тя там, но виждаше, че е достатъчно дълго, за да разбере как стоят нещата.
Не помръдна. Не отрони и дума. Беше направил нещо достатъчно унизително тази вечер. Другите не биваше да разберат, че тя е тук.
Нещо остро и палещо го прободе. Нещо чуждо за него, нещо, което може би беше срам.
Тя остана там още един миг, сякаш се опитваше да запомни това, което вижда. В този миг той внезапно осъзна, че това не е обикновена прищявка, нито каприз, който трябва да бъде забравен. Не е шега. Нито забавление. Нито битка на две гордости.
Тя се обърна, бавно, с високо вдигната глава.
Само за миг той се запита какво я е прихванало. Нямаше сълзи. Нямаше хлипания. Нито истерични женски викове. Тя само се отдалечи, с вдигната глава и с тежко влачещо се подире й богато тъмносиньо наметало.
Дълго време остана вгледан в празната рамка на вратата, виждайки я, макар да знаеше, че си е отишла. Сякаш образът й се бе запечатал в очите му. Дълго време не успяваше да види нищо друго. Поклати глава и отмести поглед, вдигайки бързо чашата към устните си, после отпи голяма глътка, после още една и още една, опитвайки се да прогони това, което беше видял, и още повече, това, което беше почувствал, когато видя лицето й и изпълнения с ненавист поглед, който му беше отпратила.