1
Първи април Замъкът Лийдс, Кент, Англия
През това време на годината се представяха мистериите, което беше хубаво, защото на София й трябваше мистерия или почти чудо, за да разсее скуката в еднообразното й съществувание. Слънцето пареше необикновено силно в този пролетен ден, дори много повече, отколкото кралският гняв.
Едуард беше неин попечител и се държеше като такъв, особено откакто по някакъв начин бе разкрил плана й да се състезава на кон в надбягванията на младите благородници, които трябваше да се състоят след представлението. От вчерашния ден тя почти бе лишена от свободата си. Беше й забранено да се показва в близост до конюшните, беше й наредено да си стои в стаята цялата вечер, докато кралят изливаше недоволството си от нея.
София въздъхна шумно, скръсти ръце и продължи да се разхожда. Защо просто не й бяха сложили окови на краката и не я бяха заключили в кулата на замъка? Или… да бяха взели да я хранят само с хляб и вода, като германските и уелските пленници, които кралят държеше за откуп. Тя стигна до края на укреплението и се обърна, за да продължи разходката си. Плитките й, стегнати във възел над ушите, се разплетоха и тя нетърпеливо ги отметна назад и после продължи разходката.
Предполагаше се, че жените трябва да се задоволяват само да седят и да наблюдават състезанията, размахвайки глупавите си копринени кърпички. Предполагаше се, че жената трябва да чака някой рицар да я почете с вниманието си.
София мразеше да чака за каквото и да било. Беше дълбоко убедена, че ако човек само стои и чака да се случи нещо изключително, то няма да се случи.
След смъртта на майка й, която отчаяно се бе опитвала да роди син, наследник, София чакаше баща си да се върне у дома. Само той й беше останал и тя беше единственото, което той имаше. Тогава не бе навършила дори четири години, но си спомняше съвсем ясно, сякаш от онзи момент не бяха минали дванадесет години. Спомни си как стоеше, притиснала лице към бойниците в крепостните стени. Глезените й бяха изтръпнали и почти безчувствени, след като часове наред бе стояла повдигната на пръсти. Вратът я болеше от напрежението да държи главата си вдигната, за да може да гледа през бойницата, да търси с очи по зелените хълмове дали знамето на баща й няма да се появи развято на хоризонта.
Часове наред го бе чакала съвсем сама да се върне у дома. Но той не се върна.
Из замъка Торуик се носеше слух, че бил извънредно разстроен и не можел да се върне у дома при дъщеря си, след като смъртта така жестоко бе отнела новородения му син, наследника. И съпругата му.
И докато тя уплашена и самичка го чакаше напразно да се върне при нея, той отиваше все по на север, все повече се отдалечаваше от нея.
След две седмици получи смъртоносна рана в обсадата на Рочестър. Почина след няколко дни, едва бе имал време да прати съобщение на Едуард, който тогава беше престолонаследник.
Но времето не му бе стигнало да прати каквото и да е известие до единственото си дете. Никакви думи за сбогом. Никакво предсмъртно желание. Нищо. Понякога София се чудеше дали изобщо той си бе спомнил за нейното съществуване.
Така тя научи отрано и по най-жестокия начин какво означава да бъде жена. Разбра и че да седи и да чака е много по-болезнено, можеше да понесе поражението. Но не можеше да гледа как светът и всичко, което тя желае, минават покрай нея.
Спря на място, изпаднала в отчаяние, защото почти нищо не можеше да направи. Обърна се и подпря лакти на стената, която се извисяваше толкова много над целия останал свят. Опря брадичка на влажните си длани и погледна към небето, сякаш там щяха да се изпишат магическите отговори на въпросите й.
Нямаше отговори. Само едно небе, така синьо, че очите я заболяваха да го гледат, и няколко пухкави облачета, които се движеха толкова бавно, колкото и изнизващите се часове, и почти толкова бавно, колкото нейното дълго и скучно съществувание.
След няколко минути тя издърпа сребристите панделки от косата си, забоде ги в корсажа на синята си копринена рокля и започна да разплита плитките си, защото трябваше да върши нещо с ръце, а не само да потупва нетърпеливо с пръсти по камъка. Скоро косата й се разстла в тежки вълни по раменете и гърба. Освободена. Така, както самата София никога не се бе чувствала.
Хвърли поглед надолу, защото нямаше какво друго да прави. И веднага забеляза краля и кралицата, седнали на покрития с пурпурно платно подиум, близо до сцената, на която щяха да се изпълняват мистериите.