Погледът му се премести към нея. Очите му бяха напрегнати и странно познати. Беше сигурна, че го познава, но не можеше да се сети. Задъвка долната си устна, мислейки трескаво. Кой е този мъж?
Той бавно се изправи, без да сваля очи от нея, и я поздрави с непринудена грация. По това тя реши, че сигурно няма да я бие, което, както предположи, беше един плюс. Инстинктът й подсказваше, че не се прикрива под някаква маска.
Мъжът не каза нищо, само я наблюдаваше. Беше много висок, почти колкото Едуард, когото наричаха Дългокракия заради исполинския му ръст. София винаги бе смятала, че височината е едно от нещата, които правеха братовчед й толкова автократичен и арогантен тиранин. Той се извисяваше над всички, като господ, и се смяташе за такъв.
Непознатият се поклони, после за нейно учудване й намигна и отново седна, без по лицето му да се изпише никаква усмивка.
София сви вежди, защото това й се стори странно и не знаеше какво да мисли.
При тази мисъл коремът й се сви. Съпруг, отекна думата в главата й. Съпруг. Съпруг. Съпруг. Като бумтене на ковашки чук.
Елинър стисна по-здраво ледената й ръка и я поведе напред към противоположния край на масата, към стъпалата, водещи до подиума, където София трябваше да заеме мястото си.
Вървяха бавно и тя усещаше как я гледат множество очи. Кожата й пареше от тези погледи. Пристъпваше, впила очи в пространството право пред себе си. Водеха я на оглед пред целия двор. Като свиня, която водят на заколение. Като робиня, която извеждат за продан. Жена, която дават на някакъв мъж, и тя не може да каже нищо. Никога през целия си живот не се бе чувствала така ужасно безпомощна.
Минаха точно пред Едуард. София се обърна и го погледна. По лицето му беше изписано голямо задоволство.
Прииска й се да избяга.
Елинър се наведе към нея.
— Да не си посмяла. Едуард ще ти вземе главата, дете.
— Нима нямам думата по този въпрос?
— Тихо, скъпа. Едуард е взел решението. — И тя потупа ръката на София. — Всичко ще бъде наред. Обещавам.
София опита отново:
— Мисля, че е по-добре направо да ме заведете на екзекуция, а не на годеж, защото и двете ми се струват еднакво привлекателни.
Елинър изрече тихо:
— София, можеш да се бориш докрай срещу това, но не можеш нищо да промениш.
— Не можеш да очакваш от мене да се радвам, когато Едуард е платил на някого, за да го отърве от мене.
В гласа на София се долавяше огорчение, което тя не се опитваше да прикрие. Нека Елинър разбере как се чувства тя. Може би вината ще я преследва до гроб.
— Така се прави и ти много добре го знаеш. Нищо не представляваш без зестра. Това няма нищо общо с купуването или продаването.
— Колко пари ще получи този старец?
— Старец? — изгледа я с недоумение Елинър.
— Да. Той ми намигна. Може на тебе да не ти изглежда стар, но за мене е много стар. Знам какво става тук. Не съм селският идиот.
Елинър остана спокойна и само я изгледа, докато двете вървяха към края на масата.
София не вдигна очи към нея. Качи се по стъпалата на подиума. Вътрешно се гърчеше от болка, защото не можеше да повярва, че кралицата, един от хората, които най-много обичаше, я е предала. Винаги бе смятала, че Елинър я обича посвоему. Така поне бе твърдяла.
След миг кралицата каза:
— Едуард иска да те види омъжена.
— Едуард иска, Едуард иска. Не е честно. Защо той ще казва за кого ще се омъжа? Аз не съм му казвала за кого да се жени.
— И той нямаше думата тогава, София. Ожени се за мене, защото баща му каза, че трябва.
— Но ти си светица. Как може да не те обича? Той има бога на своя страна. А и ти не си била стара.
— Той е крал. Ти си негова повереница и негова поданичка. Никой не може толкова дълго да се отклонява от дълга си с разни лудории, както правеше ти досега. Вече си на седемнадесет години и трябва скоро да се омъжиш. Повече не мога да се застъпвам за тебе. Дойде предложение. Съюзът е добър. Едуард взе решението си.
На София й се прииска да избяга. Омъжваха я за старец и на това казваха подходящ съюз. Със сигурност беше красив старец, но си беше старец, а не млад рицар. Трябваше да спи с този старец. Трябваше да му ражда деца. Той щеше да я гледа гола и щеше да я докосва. Тя трябваше да живее за вечни времена с него.
Никога не би могла да каже тайните си на един старец. Не би могла да почувства тръпката на вълнението с него. Щеше да й бъде противно да я целува. Нямаше да усеща как кръвта бушува във вените й, както я бе почувствала веднъж, само веднъж.
Не можеше. Нямаше сърце. То бе унищожено преди две години.
Забави крачка, чувстваше главата си натежала. Не можеше да гледа нито него, нито другиго. Вгледа се в острите върхове на обувките си. О, господи в небесата, животът ми свърши. Моля те, остави ме да умра млада. За предпочитане преди сватбата.