Тобин знаеше, че няма нужда да се пита какво му готви бъдещето, защото бе сигурен в едно — от този момент нататък животът му никога нямаше да бъде скучен.
София затръшна вратата на стаята си и пусна желязното резе. Притисна гръб до вратата и се опита да си поеме дъх, защото бе тичала по каменните стълби на кулата, за да стигне дотук. Затвори очи и започна да диша дълбоко, чакайки сърцето й да престане да тупа като побесняло. След около минута се успокои, отвори очи и измърмори на себе си:
— Ух, ама как все пак успях да се измъкна!
Изпусна дъх доволно и се отблъсна от вратата, а после се заразхожда из малката стая, сред сивите каменни стени, по пода от печени цветни тухли. Железните капаци на тесните прозорци още бяха отворени, а в железните светилници, закрепени на стената до тях, горяха две дебели восъчни свещи, които осветяваха стаята с мътна трепкаща жълта светлина. Вечерният въздух не беше студен, макар слънцето отдавна да бе залязло и нощта да се спускаше бързо. Звездите вече започваха да трепкат по небето, полумесецът увисна някъде високо на изток, а рогът му надничаше през аркадите на беседката.
Близо до леглото въздухът беше по-топъл благодарение на малкия огън, който блестеше ярко в камината. Тя се тръшна на напълнения с пера дюшек, сякаш беше чувал картофи. Въжетата на леглото изскърцаха високо, но това не я интересуваше. Зарови лице в дланите си и се опита да мисли.
Безполезно. Не можеше да мисли, докато в ума й се въртяха всички събития, които се бяха случили с нея, чак до днес и тя ги преживяваше с тъпо безверие. След една-две минути София се търкулна по гръб и разпери ръце, а след това се загледа в тъмните дървени греди на тавана, сякаш отговорите, които търсеше, бяха написани там.
Нямаше обаче никакви отговори. Само огромни дървени греди, потъмнели от годините и пушека.
В какво се забърках!
Лежеше, без да знае дали иска да пищи или да плаче от радост. Господи, боже в небесата, тя беше сгодена за Тобин де Клеър. Беше сгодена за него. Но защо?
Нищо не разбираше. Защо Тобин де Клеър ще иска да се жени за нея? Този надменен, твърдоглав, властен и всемогъщ рицар. Прикри очите си с ръка и въздъхна. София де Клеър. Дори не си бе представяла подобно нещо от онази далечна нощ на градинската пейка. Пожела си да не се бе сещала за това сега.
Но не можеше да промени чувствата си. Когато беше близо до него, видът му я караше да пламва така силно, че дори собственото й твърдоглавие не можеше да се противопостави. На това чувство не можеше да се противопостави дори гордостта й, дори болката, която изпитваше.
Тобин де Клеър, чиито очи бяха с цвета на небето, а профилът му я караше да си спомня за мраморните статуи на отмъстителните ангели в градската катедрала. Той се бе отнесъл така ужасно с нея преди две години. А тя го бе виждала само в кошмарите си до вчерашния ден, когато пътеките им отново се бяха пресекли, а тя се бе възползвала от ситуацията и нарочно го бе насочила погрешно. Човек не пренебрегва подобни идеални възможности да си отмъсти. Такива моменти бяха много редки.
В изминалите две години често бе мислила за него, обикновено плачейки от гняв или унижение. С времето бе престанала да плаче за него и заради това, което бе сторил. Но никога нямаше да му прости, че я е накарал да плаче заради него. Гордееше се със своята сила. Сълзите бяха признак на слабост. Тя ненавиждаше плача. А Тобин я караше да плаче, както сега, когато разбра колко тънка е кожата й, щом стане дума за каквото и да било, свързано с него.
Беше се опитала да не чувства нищо. Когато дочу, че се намирал в северната част на кралството, за да изпълнява рицарския си дълг, се бе замолила да се провали, защото дори времето не можеше да притъпи болката от това, което й бе причинил.
Той бе разбил сърцето й. Тя изпитваше остра нужда да го мрази. Тобин заслужаваше само нейната омраза. Но колкото повече време лежеше София на леглото си, толкова по-малко успяваше да скрие истината от себе си. Не го мразеше. Е, може би наистина го мразеше, но по-малко, отколкото го обичаше, и това беше истинската дилема. Обичаше един мъж, когото имаше нужда да мрази.
Чу се силно почукване на вратата на стаята.
Тя скочи.
— София!
Гласът на Тобин. Той отново почука.
— Со-фи-я!
Това беше най-високият шепот, който някога бе чувала.
— Махай се!
Настъпи внезапно мълчание. Прекалено тихо мълчание. Никакви отдалечаващи се стъпки, просто тишина. Тя се загледа във вратата, сякаш очакваше той да направи нещо невъзможно, като например да мине през нея.
Чу леко тупване, стори й се, че се е подпрял на вратата и се е свлякъл. Чу метален звук, като че ли дрънчене на катарамата на колан, която се удря в пода на коридора.