Но вместо това тя забавляваше послушничките, майсторейки от стопения восък на свещите фигурки на архиепископа и майка абатиса в крайно неудобна съвместна поза.
Тук обаче не беше манастир. И София продължаваше да се разхожда по крепостните стени на замъка Лийдс. Спря при горния край на западното стълбище и се подпря на една издатина, загледана далече на запад, там, където бе сигурна, че всичките й мечти ще се сбъднат. Да, така мислеше тя. Там някъде беше животът, който предполагаше, че трябва да живее, а пък сега седеше наказана тук в замъка Лийдс, под тираничната власт на своя братовчед, жестокия крал на Англия, който я караше да се държи като дама само за да я измъчва.
София обаче не разбираше защо се чувства вътрешно толкова различна. Различна от всички друга. Нима останалият свят не виждаше нещата, които предизвикваха промените в настроението й?
Един път, не много отдавна, може би когато беше на тринадесет години, беше запалила дванадесет свещи, беше коленичила на студените камъни в параклиса и беше отправила въпросите си към бога.
„Защо, Господи? Защо сърцето ми се чувства така, сякаш ще излети от гърдите ми? Защо кръвта ми кипва, когато съм ядосана, и се вледенява, когато съм тъжна? Понякога, когато силно искам нещо или когато нещата вървят по-бавно, отколкото медът се точи през зимата, чувствам, че в мене сякаш бръмчи цял кошер пчели и отчаяно се опитват да излязат навън.“
Господ не й бе отговорил. Тя знаеше, че господ не говори с хората. Не бе очаквала някакъв глас от небесата да прогърми над главата й и да й каже какво не е наред с нея, но тайно се бе надявала да получи някакъв знак, да види някаква промяна. Не се бе случило нито едното, нито другото.
Тя погледна надолу, приковала очи към братовчед си Едуард.
Вдигна брадичка и затвори очи, поемайки си дълбоко дъх. Искаше й се да язди през хълмовете така бързо, сякаш атакува някаква армия. Искаше й се да стреля с лък, да уцели мишената право в средата. Искаше да се научи да се бие с меч. Искаше да се разхожда извън стените на замъка, свободно, без никакви придружители. Искаше да носи панталони, така че краката й да бъдат свободни, да може да се движи с лекота, както мъжете.
„И това, ваше величество, ще бъде истинско развлечение!“
Слез миг отдалече се раздаде висок грохот, сякаш някой тайно бе подслушал мислите й и се съгласяваше с тях. Тя надникна над ръба на парапета и се загледа към сгъстяващата се тълпа, която се движеше насам-натам като огромно стадо добитък. Всички напираха към сцената, където жонгльорите и акробатите, облекли наопаки дрехите си в чест на първоаприлския празник, изпълняваха вълшебните си номера, докато музикантите свиреха весели мелодии и улавяха подхвърлените пенита в широкополите си шапки.
Разнесе се още един възхитен вик. Тя стоеше нависоко, далече от навалицата, изправила гръб като бряст, с опрени в каменната стена длани. Музиката засвири по-силно и хората започнаха да се смеят. София леко наведе глава напред, за да вижда по-добре. Хората бяха започнали да танцуват на тревата край платформата.
Тя много обичаше да танцува, дори ако трябваше да се хване за влажната длан на някой млад придворен, само и само за да се върти до замайване колкото може по-бързо, докато главата й съвсем се завърти и тя се почувства като птичка, свободна и летяща, докато дишането й стане толкова бързо, колкото бързо излитат нотите от инструментите на свирците.
Забеляза своята приятелка Едит и принцеса Елинър младата си братовчедка. Елинър беше на четиринадесет години, най-възрастната от петте дъщери на Едуард, и скоро щеше да бъде омъжена за чуждестранен принц. Всички се бяха събрали да празнуват… всички, с изключение на мъжете, пазещи крепостта.
И с изключение на нея.
Погледна още веднъж надолу и цялото й желание да даде урок на света, като го пренебрегне, изведнъж се изпари.
София хвана полите на копринената си рокля и забърза надолу по стълбите, излезе от вратите на замъка и се втурна към поляната, развяла дългата си черна коса, чиито лъскави кичури напомняха панделките по върха на майския прът.
Ярки навеси, боядисани в пурпурно и зелено, изпъстряха полето зад платформата, където актьорите щяха да представят своята драма — религиозните чудеса, свързани с Христос, светците и пророците.
Тя се запъти нататък, дъвчейки ябълката, която бе взела от някаква кошница. Едва преглътна една хапка, когато сърцето й изведнъж заби ускорено и кожата й настръхна, сякаш докосната от леден вятър. Обърна се мигновено и ябълката застина в устата й.