След миг зърна с ъгъла на окото си внезапен син проблясък. Чу конско изцвилване. Една огромна сабя замахна през листата и моментално пресече клона, на който бе застанала. Клонът изпращя, счупи се и падна изпод краката й. Тя изписка и с все сила сграбчи вейките над главата си. Увисна на опасно високо разстояние над земята, размахвайки крака.
Погледна надолу.
Видя едно мъжко лице да се взира в нея. Лице, което познаваше толкова добре.
— Проклет да си, Тобин де Клеър!
Той прибра сабята в ножницата и нехайно се облегна на дъгата на седлото. Гледаше я как виси от дървото, без да каже и дума.
— Ще ме оставиш ли да вися тук?
— Ти си се качила на дървото. Трябва да повярвам, че си искала да го направиш.
Тя изруга отново, погледна към земята и й се стори, че е безкрайно далече. Много по-далече, отколкото когато се бе покатерила.
Ръцете й започнаха да изпускат клоните. Кората се врязваше в дланите й. Нямаше и капка сила, за да се надигне нагоре. И под краката си нямаше клон, на който да стъпи.
Оставаше й само земята под нея. И Тобин, който я чакаше. Един извънредно разсърден Тобин.
Предпочете да си счупи някой крак, отколкото да пречупи гордостта си. Затвори очи и си пое дълбоко дъх.
Едно… две… три…
И се пусна.
Очакваше да се стовари тежко на земята и силата на удара да я прониже до мозъка на костите.
Но тупна върху една обкована с броня гръд. Усети как дъхът му излиза с лек съсък, погалва косата й и големите му ръце я сграбчват здраво.
Седеше на дъгата на седлото му. Отвори очи и се взря в неговите сини очи. В неговите студени сини очи. Кремъчният израз на лицето му никак не й хареса. Той явно изобщо не намираше приключенията й за забавни, въпреки че нехайната му поза сочеше точно обратното.
Тобин беше бесен.
— Простак такъв! — Тя се огледа и понечи да скочи от седлото. — Можеше да ме убиеш с тая сабя.
— Не забравяй. — Думите му бяха остри и стегнати като челюстта, от която идваха. — Трябваше да призова цялото си търпение, което ми е дал господ, за да не те убия.
— Едуард няма да ти позволи да ме убиеш — изрече тя с високомерен глас и го погледна право в очите.
Но това, което прочете по лицето му, я накара да си пожелае да вземе веднага обратно думите си… стига да беше възможно.
— Не София. Едуард нямаше да ми позволи да те убия. Би предпочел сам да го стори.
Тя обаче продължи да му се противи.
— Мълчи, жено! Ужасно ме сърбят ръцете да те натупам. Не ме предизвиквай.
Никога в целия си досегашен живот Тобин не бе изпитвал желание да удари жена. Но София го бе предизвикала. И той сграбчи поводите така силно, че кокалчетата му побеляха.
Тя измърмори нещо под нос.
За нейно щастие той не чу думите й. Стисна я здраво през кръста, без да обръща внимание на усилията й да се откопчи, и сбута с коляно коня да продължи, притискайки я така силно до гърдите си, че тя едва можеше да диша.
София мъдро реши да не си отваря устата. Просто седеше пред него на седлото, скована и неподвижна като дънерите на дърветата, край които минаваха.
— Как ме намери?
— Не беше лесно.
— Натъкнах се разбойници. Чух ги да говорят. Затова избягах. Помислих, че ти си един от тях. — Тя замълча. — Стори ми се, че ще умра.
Гласът й потръпна и завърши в жалък стон.
— Имаш късмет, че изобщо си жива.
Той не изпита никакво съжаление към нея, нямаше да позволи на сълзите й да го размекнат.
— Много силно ме стискаш. Ще ми смажеш ребрата.
Той я издърпа над крака си.
— Хвани ме за врата, за да не паднеш.
София обгърна шията му и го стисна здраво, после се размърда и се намести между краката му върху дъгата на седлото. Само след миг облегна глава на рамото му и заплака.
Не след дълго стигнаха в хана. София видя няколко от войниците на Тобин застанали в очакване, когато конят му влезе в двора, мъжете ги видяха и започнаха да слизат от седлата.
— Вървете и поръчайте храна. Ние идваме.
Тобин слезе, протегна ръце, хвана я през кръста, вдигна я от седлото и я спусна на земята, притискайки я между себе си и коня.
Дотича едно конярче, хвана юздите и отведе коня. Тобин сграбчи ръката на София, дръпна я след себе си и я повлече към хана.
Удари ги вълна горещ въздух, наситен със силната миризма на мазно овнешко и противната воня на разлята бира. Стиснал здраво рамото й, Тобин и проправи път през тълпата към масата, където седяха няколко от войниците му. Те я изгледаха с нещо средно между досада и съжаление.
Тя нямаше нужда от съжалението им.