Тобин дръпна един стол и я натисна да седне на него.
Тя се обърна и го изгледа яростно, но без никаква полза, защото той не я гледаше. Бе приковал очи към момичето зад тезгяха, едро, русо, с огромни гърди и дебели хълбоци. Не беше дебелана, просто беше по-широка от София, затова тя предпочете да я нарече дебела, особено след като видя какви погледи мяташе тази проста селянка към Тобин.
Жената си проправи път към тях, носейки поднос, препълнен с чинии горещо ядене и чаши разпенена бира. Бе подпряла свободната си ръка на хълбоците, които се люлееха и въртяха повече от лодките по Темза.
София премести поглед към Тобин. Той още гледаше жената, когато тя се наведе между двамата, за да положи подноса на масата и розовите й гърди почти се навряха в лицето на Тобин.
— Ти се върна — изрече тя с гръден глас.
— Да, сладурче.
Сладурче? Като прави той? Нарича я сладурче. За миг София виждаше само закръгления задник на жената, изпречил се точно пред лицето й.
— О-о, задушено! Умирам от глад — заяви София, премести стола си до този на Тобин, грабна една чиния с ядене и комат хляб и започна да се тъпче.
Жената разроши късо остриганата коса на София.
— Яж, яж, момче. Как е главата ти?
София я изгледа накриво и отговори:
— Добре.
Девойката обаче не й обърна внимание. Не отделяше очи от Тобин.
— Кажете ми, сър Тобин, това да не е малкият ви брат?
София се задави.
Тобин я потупа по гърба, докато тя кашляше отчаяно, и й подаде чаша бира.
София мразеше бирата, все едно пиеше разкиснат във вода стар мухлясал хляб.
— Това момче е моят… паж.
София вдигна очи и го изгледа кръвнишки.
Тобин й се ухили широко. Това му харесваше. По дяволите.
— Да, да, отдалеч си личи конярчето.
Тобин стисна с огромната си ръка бедрото й под масата, за да й попречи да стане.
— Взели сме стаи за през нощта. Кажи да занесат вана в моята стая и ще се погрижа момчето да се отърве от вонята… и от въшките.
София без малко щеше да го удуши.
— Както желаете, сър Тобин. Стаята ви е в края, нали? С най-голямото легло.
Жената намигна и се отдалечи.
— Седи мирно — изсъска Тобин в ухото й. — Така, както си облечена, и с тая коса ще си бъдеш момче, докато не те върна при Едуард.
София го изгледа.
— Върви по дяволите.
Той отвърна на погледа й, изсмя се и изрече:
— Мисля, че вече съм бил там.
17
— Няма да се съблека, докато ти си в стаята.
Тобин се бе изтегнал на издутия пухен дюшек, кръстосал глезени, а ръцете му почиваха под главата. Дъвчеше едно клонче и гледаше как София се разхожда напред-назад пред димящата вана.
— Тогава аз ще го направя вместо тебе.
— Няма.
Той понечи да се надигне. Тя вдигна ръка.
— Спри! Недей. — Развърза връзките около яката на туниката си. — Поне се обърни с гръб.
— И така ми е удобно.
Тя замря.
— Добре. — Отпусна ръце. — Тогава ще се съблека в коридора, където всичките ти войници могат да ме видят.
— Хубаво де — проточи той, никак не беше се променила тази негова София. — Ще си затворя очите.
И той ги затвори.
— Дай ми честна дума. Закълни се, че няма да гледаш.
— Няма.
Тобин не каза нищо повече. Нямаше да й дава дума, която не смяташе да спази. Зачака и след малко отвори леко очи, само колкото да вижда.
Тя се обърна с гръб към него и сграбчи ръба на туниката си, после я дръпна над главата си. Наведе се и събу единия ботуш. Погледна подозрително към него.
Той бе затворил очи само колкото да я заблуди.
Тя зачака.
Той също.
София успя да събуе и двата ботуша. Жалко, много му се щеше да я погледа още малко как подскача на един крак, мъчейки се да измъкне другия от ботуша.
Тогава тя се завъртя към него, сякаш прочела мислите му. Но той отново бе затворил очи. Избута с език клончето в другия ъгъл на устата си и отново го задъвка. Чуваше леките й стъпки из стаята.
Тя застана до леглото. Той усещаше как го гледа. Усети я как размахва ръка пред лицето му.
— Очите ми са затворени, сладурче.
— Тогава откъде знаеш, че съм тук?
— Усещам въздуха, който раздвижваш с ръка пред лицето ми.
— О, така ли — изрече тя разочаровано, но после смени тона. — Не искам повече да ме наричаш така.
— Как?
— С тая дума. Сладурче. Нарече и оная жена в кръчмата сладурче.
— Ревнуваш ли?
София изсумтя.
— Едва ли. — И се върна към ваната. — Уф! — изпъшка и пусна сапуна във водата. — Аз да ревнувам от някаква дебела кръчмарка, дето се носи като кораб с разпънати платна.
И обиколи ваната, имитирайки походката на кръчмарката.
— Каквото желаете, сър Тобин — повтори тя с гърлен глас, полюшвайки хълбоци насам-натам.