Тогава тя се разсмя.
— Сигурно съм изглеждала ужасно глупаво.
От устните му се откъсна рязък смях.
— Ти? Никога.
Тя леко изсумтя и отново вирна проклетата си брадичка.
— Поне мога да жонглирам.
— Да, само ми припомни да бъда извън кралството, когато отново се опиташ, или поне да съм доста далеч от тебе.
И Тобин се усмихна на недоволното й изражение. Тя го смушка в корема с кокалестите си юмручета. Той я сграбчи и я придърпа в прегръдките си.
— Заспивай.
Тя положи глава на гърдите му и затихна. След малко промърмори със сънен глас.
— Мразя те.
— Знам.
Той сведе поглед към нея, отмахна кичур коса от челото й и леко я целуна. Вдъхна аромата й. Загледа се в чертите й, в носа, в пълните устни, в лицето, което можеше да го накара да подлудее от гняв или желание.
Остана да лежи замислен върху думите й, взрян някъде в нищото. Доближи уста до ухото й и тихо изрече:
— Ние имаме нужда от силни взаимни чувства. Любов или омраза — и двамата трябва да чувстваме нещо.
И Тобин затвори очи и заспа, вслушан в нежния звук на равномерното й дишане.
18
Тя се събуди от силно шляпване по дупето. Разтри го и вдигна нагоре ядосан, сънен поглед.
Тобин стоеше до леглото, облечен в бронята си, и имаше вид, сякаш току-що бе спечелил цяла война. Същинска кула от мъжественост и безсрамие. София зарови глава във възглавницата.
— Махай се.
— Ставай.
— Не мога. Умряла съм.
— Стани или ще взема студената вода от ваната и ще я излея върху тебе.
— О, господи, можеш да го направиш, знам.
— Мога и това ми е намерението. — И Тобин се извърна към ваната.
— Не мърдай! — изкрещя тя и седна на леглото, премига после изстена и сграбчи с две ръце болящата я глава.
Той хвърли дрехите й на леглото.
— Трябва скоро да тръгваме. Хората ми чакат долу. Трябва да се срещнем с другите.
Тя започна да увива лененото парче около гърдите си, вдигна поглед и запита:
— Кои други?
— Останалите ми войници.
София върза краищата на възел, после още веднъж, за да е сигурна, че няма да се развърже. Облече туниката и панталоните, пожелавайки си да бяха чисти.
Тобин препаса сабята и сведе поглед към катарамата, за да я нагласи.
— Моят капитан Парсин взе половината войници и тръгна да те търси на североизток. — Вдигна очи към нея. — Не знаех по кой път си поела. Трябва да се срещнем на кръстопътя при блатата тази сутрин.
Прекоси стаята с няколко дълги крачки. Застана до леглото, където София седеше, обувайки ботушите си. След като я погледа няколко мига, той протегна ръка и повдигна брадичката й с кокалчетата на пръстите си.
Тя се принуди да го погледне.
Очите му бяха бистри и сериозни.
— Големи неприятности създаде, като избяга така.
Тя не отговори. Нямаше какво да каже — рядък момент за нея. И вместо да се защити, просто стана, отиде до водата и плисна няколко шепи на лицето си. Избърса се и се обърна с лице към него, сложила ръце на кръста, с високо вдигната брадичка.
— Хайде вече да се махаме оттук. Готова съм.
Той я изгледа кисело и на устните му се мярна сянка на усмивка. Пристъпи една крачка, посегна покрай нея и отвори вратата, после леко я побутна да излезе в коридора.
Двамата слязоха заедно долу. Тя видя как жените си шепнат край тезгяха и улови разочарования поглед на русата кръчмарка, отправен към Тобин.
София едва се сдържа да не се разкикоти.
Той взе самун хляб и буца сирене увити в една кърпа за из път и хвърли няколко монети на бара.
— Благодаря, сър — каза кръчмарката, без да вдига поглед. — Добър път на вас и на вашето… момче.
Тобин махна нехайно с ръка и излезе след София. Тя се огледа наоколо, наслаждавайки се на слънчевото небе и свежия въздух.
— Каква прекрасна утрин!
Той я изгледа с леко свити вежди, поклати глава и тръгна към коня си и към чакащите го войници.
Тя вървеше малко зад него. Огледа се бързо през рамо, изтича и го настигна.
— Тобин!
Той се бе заел да нагласи седлото и вдигна поглед към нея. Тя го обгърна през кръста и каза:
— Целуни ме.
Той не протестира, когато устата му срещна нейната. Изправи се, обхвана седалището й и я притисна силно към себе си. Когато се откъснаха един от друг, тя се смееше. Той я изгледа.
— И за какво беше това?
Тя се ухили широко.
— Ами за нищо, сър.
Той я взе и я вдигна на седлото.
— Защо имам чувството, че трябва да се тревожа?
— Не знам. Може би мъжкият ти егоизъм се обажда. Виж.
И тя посочи към прозорчето, където се бяха събрали със странно изражение всички жени от кръчмата. Тобин я погледна отново.