Нямаше да бъде първа. Нямаше първа да прекъсне магията на мига. Това бе някакво предизвикателство, битка, която тя щеше да спечели. И продължи да го гледа, усмихвайки се едва-едва.
Той леко наклони глава. От любопитство или може би също я предизвикваше.
Актьорите на платформата започнаха да пеят на висок глас някаква провлечена песен от рода на тези, които се пееха в мистериите. Тълпата наоколо завика одобрително, хората се размърдаха, започнаха да се притискат и да се блъскат, за да хванат пенитата, които актьорите хвърляха от платформата. Някой я бутна и тя загуби равновесие, но когато стъпи на земята, пак протегна шия нагоре, за да продължи битката на погледи с този интересен рицар.
Затърси място, откъдето да може да го вижда, заблъска се с лакти сред тълпата, но напразно. Дори когато подскачаше нагоре, не успяваше да го види, виждаше само струпана купчина от глави.
Песента свърши и актьорите започнаха да се кланят. Тълпата взе да ги аплодира и да ги подканва да изпълнят още нещо.
„Господи, небесни отче, стига толкова“, замоли се тя, пробивайки си път през тълпата.
Това беше първата молитва от месеци насам, на която господ отговори. Актьорите изведнъж се обърнаха и се изнизаха от платформата, а тълпата се поуспокои и започна да се разпръсва.
Но рицаря го нямаше.
2
— София!
Тя се обърна, дочувайки неспокойния глас на приятелката си.
— Почакай!
Лейди Едит тичаше толкова бързо, че обшитата й със злато шапчица бе паднала над очите, а тънкият воал, който покриваше косата й, се бе откопчал, плъзна се по гърба й и падна на земята.
Яркочервени къдрици се спускаха ниско над очите на приятелката й. Едит спря изведнъж, сякаш, оплетена в непокорната си разрошена коса. Опипа главата си, намръщи се, обърна се и погледна към групата селянчета, които тъкмо стъпкваха красивия й воал. Тя притича, взе малкия правоъгълник от нежно жълта коприна, разтърси го и нерешително захапа долната си устна.
Дори от разстоянието, което ги делеше, София виждаше, че воалът е безвъзвратно съсипан.
Едит я погледна, сви рамене и метна воала през рамо, сякаш беше пилешка кост. Хвана с две ръце шапчицата, която така смешно се бе свлякла над челото й, и я бутна назад върху пламтящата си коса. Дишаше бързо, приближавайки се към София.
— Пропусна танците, София!
— След вечеря ще има още.
София се огледа наляво и надясно. Къде е той?
— Закъде бързаш толкова?
— Не бързам — София забави стъпките си, но не можеше да се сдържи да не се оглежда, търсейки в тълпата да зърне познатата небесносиня туника.
— Помислих, че ще останеш цял ден в кулата за неудоволствие на краля.
— Промених намерението си. Реших, че мога повече да го ядосам, ако сляза тук, след хората.
Лейди Едит я погледна със свити вежди и проследи търсещия й поглед.
— Кого търсиш?
— Да търся ли? — София обърна глава към нея и й отправи възможно най-невинния поглед. — Аз?
Хвана Едит под ръка, насили се да гледа право пред себе си и се усмихна широко, добавяйки:
— Виж колко хора са се събрали. Страхувах се, че няма да те открия. Такава тъпканица беше, че не можех да се добера до шатрата, където продават смокини с мед и фурми. — Замълча. — Можеш ли да си представиш? Изгладняла съм — продължи тя. — Трудна работа е човек да призовава проклятия върху обкованата със злато твърда глава на Едуард. — Извърна лице и добави с яд в гласа: — Не ме гледай така, той си го заслужава!
— Не знам дали да не ти завиждам на смелостта или да се радвам, че не съм толкова безразсъдна.
— То е защото Едуард не ти прави живота толкова нещастен. Щастлива си, че имаш брат, който да се грижи за тебе.
— Кралят много се грижи за тебе, София.
— Да, ужасно му харесва да ми съсипва живота — София продължаваше да търси с очи в тълпата. След като не успя да види рицаря, силно стисна ръката на Едит. — Хайде, надбягванията скоро ще почнат. Трябва да отидем първо при продавача на фурми. Аз плащам. — Засмя се и потупа копринената кесия, която висеше на колана й. — Още си пазя парите от Сретение господне, онези, които Едуард ми даде, за да си мълча, докато траеше борбата между неговия човек и лорд Джайлс.
Едит изпъшка.
— Още не мога да повярвам, че нарече рицаря на краля слабак, че му викаше, че нямал повече сила от бълхите по кухненските кучета. София, та този мъж е жива планина!