Истината беше, че тя му принадлежеше. Не заради годежа, макар това да правеше връзката им официална. Тя беше негова още от първия път, когато го видя, може би дори още от онази първа игра на „сляпа баба“, когато тя беше една на дванадесет години.
А той бе заминал и отново я бе изоставил.
Тобин дори не се бе сбогувал с нея. Беше неин годеник. Струваше й се, че му е приятно с нея, а и на нея й беше приятно. Бяха споделяли интимни мигове в онзи хан, той я бе прегръщал цяла нощ, когато тя не успяваше да заспи.
Но не си бе направил труда да й каже „довиждане“. Просто отново бе заминал и никой не знаеше за колко време.
Тя започна да се ругае, задето така глупаво се е надявала или дори задето си е въобразявала, че той ще е по-различен от всички мъже, които бе познавала досега.
Истината беше, че мъжете изоставяха жените.
О, те можеха да те докосват и да те целуват, да те желаят, да те мамят и да ти обещават какво ли не. Можеха да говорят за деца и бъдеще, но си бяха измамници. Правеха каквото им скимне. Отпрашваха нанякъде в името на дълга или честта, отиваха на война и те оставяха да се питаш дали изобщо са били с тебе. Или дори дали не си си въобразила техните прегръдки, целувки и нежни думи. Дали не си си въобразила, че ти обещават нещо.
И така, той бе хукнал нанякъде, а тя се бе озовала тук, в манастира. Без да знае докога. Братовчед й беше казал, че трябва да се моли да я споходи смирение и покорство.
Тя затвори очи и въздъхна. Беше се наситила на манастирски живот следобеда и вечерта. Най-много се страхуваше, че не знае как ще преживее изобщо цялата тази ужасна досада.
След първата седмица в манастира София всяка вечер след предсъня се стоварваше в малкото си легло съвсем изтощена, затваряше уморените си очи и с последния си дъх, преди да заспи, отправяше молитва към бога да я научи как да се примирява.
Монахините имаха прекрасна градина сред стените на манастира и много се гордееха с нея, защото я бяха направили да прилича на Гетсиманската градина. Още на другия ден, след като пристигна, на София бе отредено задължението да плеви тази градина. Когато бурените бяха изкоренени до един, София трябваше да сади цветя, да ги полива, да носи кофа след кофа от кладенеца в другия край на манастирския двор.
Тя се научи да бърка дървесна пепел, боклук и птичи изпражнения — отвратително воняща смес — и да тори почвата. Трябваше всеки ден да прочиства с гребло градината, да сменя водата в поилката за птици зад манастира — там склонът беше толкова стръмен, че тя трябваше да спира седем пъти и да си поема дъх, преди да стигне най-горе.
Когато не беше в градината, помагаше на монахините. Хранеше добитъка. Броеше свинете. Чистеше оборите и извозваше тора в зеленчуковата градина. Събираше яйца от полозите и когато кокошките не искаха да се разделят с тях, я кълвяха ожесточено. Тогава тя се заканваше, че ще им отреже човките и ще ги хвърли на свинете. Переше бельото и кърпите, скоро кожата на ръцете и се изсуши и напука, а по дланите цъфнаха мехури и незарастващи рани.
София сама се грижеше за дрехите си. Сама си вареше сапун. Носеше дърва за огъня от гората Чарнууд, където монахините ги сечаха. В края на първата седмица вече започна да яде солената риба и воднистите репи. Дори посягаше и към черния хляб.
Дойде Великден. Благословеният Великден, когато тя нямаше да върши никаква работа. София влезе в трапезарията и се отпусна на твърдата дървена пейка. Наведе глава заедно с другите, когато сестра Джудит започна да благодари на бога за оскъдната им храна. После отвори очи и отпусна напуканите си, покрити с мехури ръце.
Тогава долови аромата на райските селения. Знаеше, че трябва да е това, защото нищо на света не миришеше толкова прекрасно.
Монахините си бъбреха тихо, когато вратата между кухнята и трапезарията се открехна. Изведнъж настана тишина и жените се обърнаха като една, а на лицата им се изписа очакване и надежда.
След миг тя разбра каква е причината.
Слугите и готвачката влязоха, носейки препълнени подноси с най-невероятните ястия, каквито София не беше виждала, откакто беше дошла тук. Слугата сложи един поднос от дясната й страна.
— Това ли е, което си мисля? — запита тя.
— Свинско пълнено с цариградско грозде и бадеми. — Слугата направи лек поклон и се оттегли.
Тя грабна лъжицата за сервиране и сипа огромна купчина ядене в чинията си, а в това време до левия й лакът кацна още един поднос. Взря се невярващо в парчетата златист пай и реши, че е умряла и е отишла на небето.