— По дяволите…
Ослуша се, но знаеше, че само си губи времето. Мерик и дружинниците щяха всеки момент да го догонят.
Реши да не ги чака. Със сигурност можеше да се справи с един стрелец. Може би е някакво момче, излязло да улови фазан.
Тобин яхна отново коня си и навлезе в гората, но този път беше по-предпазлив, осланяше се на инстинкта си, а не само на очите, търсейки евентуалния нападател.
Не след дълго стигна малка полянка, където гората започваше да се катери по невисок склон, а пътят се разширяваше.
Внезапно блясване на слънчев лъч върху метал го заслепи за миг.
Той изтегли сабята.
На хребета на хълма се очертаваше фигурата на самотен ездач, който му препречваше пътя. Бронята му беше тъмна, не лъщеше, за разлика от шлема. На черната му туника нямаше никакви отличителни знаци, само едно черно перо се вееше на шлема.
Наличникът беше вдигнат, но от това разстояние Тобин не можеше да различи чертите на рицаря. Конят му пръхтеше и пристъпваше от крак на крак, готов да се впусне в атака, но рицарят като че ли не бързаше. Вдигна ръка, облечена в ръкавица, и предизвикателно спусна наличника.
Тобин вдигна сабята. Нададе бойния си вик: „Де Клеър!“ и смушка коня.
Рицарят препусна срещу него.
Копитата на конете отекваха глухо по пътеката.
Тобин наблюдаваше рицаря, мъчеше се да открие неувереност. Но такова нещо нямаше.
Конете се приближаваха все повече и повече. Листата на дърветата трепереха. Сърцето на Тобин бумтеше в ушите. Той се приготви да замахне. Щеше да нанесе удар от горе на долу. Да издебне противника неподготвен.
Тогава откри слабото му място. Рицарят държеше сабята си по-ниско. Твърде ниско. Не беше във форма.
Тобин се усмихна.
Рицарят наближаваше.
Разстоянието стана не повече от крачка.
— Сгреши! — извика Тобин и замахна рязко надолу.
Но ръката на рицаря се стрелна нагоре толкова бързо, че Тобин не можа да я улучи. Дръжките на сабите им се кръстосаха. Никога преди не му се бе случвало такова нещо.
Париращият удар го извади от равновесие. Той стисна здраво колене, за да се задържи на седлото.
И тогава рицарят го блъсна. Силно.
Тобин падна от коня. Тупна на земята така силно, че зъбите му изтракаха.
Усети вкус на кръв. Беше си ухапал езика.
Червена мъгла се спусна пред очите му. Тръсна глава, скочи и се приготви за атака, с присвити колене и високо вдигната сабя. Краката му не преставаха да сноват насам-натам. Беше готов да нападне.
Но рицарят вече се отдалечаваше нагоре по хълма. Спря и се извърна към Тобин. Размаха сабята си високо над главата си, вдигна наличника и погледна към Тобин, който стоеше насред пътя, чувствайки се ужасно глупаво, без да може да си представи какво е станало.
След миг рицарят обърна коня си и изчезна зад хълма, а Тобин остана да стои слисан на пътеката.
26
София заведе коня си в задната конюшня, за да не го познае Тобин.
— Добро момче — говореше му тя, докато животното пъхаше муцуна в коша с овес, закачен на стената. — Днес добре си отмъстихме.
Засмя се и погали коня по хълбока, потупа го по задницата, после излезе от конюшнята и заключи вратата. Тръгна покрай източната стена на конюшнята и си заподсвирква весело, представяйки си Тобин прострян на земята… идеалното място за него, най-ниското възможно място. И отново се засмя.
Дочу наблизо висок, груб мъжки смях. Веднага притисна ръка към устата си.
— Смей се колкото си искаш.
Беше ниският глас на Тобин. Май беше ядосан. Нищо ново.
— И твоят ден ще дойде, Мерик. Само почакай.
Граф Мерик? Тя изстена мислено. Исусе, Мария и Йосифе! Колко време беше минало? Тя се ослуша. Нямаше избор. Двамата бяха само на няколко стъпки.
— Някакъв рицар, цял в черно, те е свалил от седлото? — И Мерик отново се изсмя. — Чудна история! Може би си паднал на главата си, Де Клеър. Черен рицар… — И продължи да се смее. — Тупнал по задник в Чарнуудската гора. Почакай само Роджър да чуе.
Тобин изруга — любимата ругатня на София.
— Къде ти е чувството за хумор, момче?
— Тая работа не ми изглежда дори наполовина толкова смешна, колкото на тебе. Сега ме остави на спокойствие и престани да ми цвилиш. Отивам да потърся София.
— По дяволите… — прошепна тя и бързо се затича към задната стена на манастира.
Ръкавицата й се удари в стената и прозвънтя. София клекна зад една каруца.
— Какво беше това?
Тобин замря на място.
— Може би някоя овца. Свинете в двора. Черни рицари. Призраци. Вещици. Нали знаеш… както обикновено.
— Я върви по дяволите.
Тобин отвори портата на манастира и двамата влязоха в двора. София се промъкна в кухнята, където завари сестра Катрин.