Аня държеше куп бели дрехи.
– Вече знаеш, че Кронос дойде при мен вчера. Е, прав беше. Заплаши ме и затова бях толкова зла с теб. Не исках той да разбере, че аз... че аз... – Тя преглътна.
– Обичам те, Аня – призна той пресипнало. – Обичам те и не мога, няма да те загубя. Разбираш ли?
Долната ù челюст увисна, а дрехите паднаха от ръцете ù.
– Лушън, аз... аз...
– Няма нужда да го казваш. Опознах те, Аня. Ти си дива и свободна и мисълта да обичаш мъж те ужасява.
Тя се загледа надолу към краката си. За първи път не се сгълча за това. Той беше доволен. Искаше тя да се чувства удобно да прави всичко с него, дори това.
– Чувствам към теб нещо, което не съм изпитвала към друг – каза тя тихо, – и съм щастлива, когато сме заедно. Защо иначе щях да стоя с теб, когато ти правеше всичко по силите си, за да се отървеш от мен? Но любов... – Тя преглътна отново и поклати глава. – Цял живот съм се опитвала да държа мъжете на разстояние. Ти някак успя да влезеш под кожата ми, но не мога да те обичам – последното беше казано измъчено.
– Знам. – Тя щеше да се чувства задължена да даде свободата си, ако признаеше, че го обича. Той нямаше да иска това от нея. Не сега.
– Справям се сама от много време – каза тя с отчаян смях, – а и двамата знаем колко много е това. Не мога да се оставя на грижите на някой друг.
– Знам – каза той отново.
– Просто... Знам, че не искам да те нараня. Аз... Трябва ми време да помисля.
Според Кронос Лушън нямаше много време. Скоро. Часовникът тиктака. Лушън щеше да търси Хидра, колкото и време да отнеме това. Ако не успееше да я намери, ако не успееше да вземе артефакта, нямаше да се бори със съдбата си, осъзна той. Честно казано, вече я беше приел. Не можеше да убие Аня и не можеше да позволи на Кронос да вземе ключа. Ако трябваше да умре, за да гарантира нейната безопасност, тогава щеше да умре.
Той обичаше Аня достатъчно, за да даде живота си за нейния. Без колебание и безусловно.
Не беше в състояние да даде живота си за Марая, но беше искал. Беше го желал през всичките тези дълги векове. Досега. Сега беше доволен, че е оцелял. Той живееше и умираше за Аня. Повече нямаше да съжалява за миналото, нямаше да прекара още едно хилядолетие в копнежи по нещо, което не можеше да има.
Щеше да се радва на Аня толкова дълго, колкото можеха да са заедно.
– Защо се чувствам виновна? – прошепна Аня и в гласа ù прозвуча срам. – Може би трябва да дам на Кронос ключа.
Имаше само един отговор. Тя го обичаше. Сърцето му се изпълни от радост и гордост. За него беше достатъчно да знае, че тя го обича, въпреки че не можеше да каже думите.
– Няма да му го даваш. Обещай ми! Обещай ми, че никога няма да го дадеш!
Сълзи изпълниха очите ù. Минаха минути в мълчание.
– Обещай ми, Аня! Дай ми това спокойствие!
Миглите ù бяха черни и гъсти и хвърляха ветрилообразни сенки под сините ù очи. Или може би заради страданието ù там се бяха появили сенки.
– Обещавам – каза тя накрая. После се засмя невесело. – Супер! Сега се чувствам още по-виновна.
Той се пресегна и прокара кичури от копринената ù коса между пръстите си.
– Не трябва да се чувстваш така.
– Тогава как трябва да се чувствам? – Тя подсмъркна.
– Ела тук! – каза той и подръпна нежно кичурите.
Когато тя тръгна напред, с насълзени очи погледна ръката му. Тя сграбчи китката му, обърна дланта и се намръщи.
– Ранен си.
– Малка драскотина, нищо повече.
Тя вдигна ръката му до устните си и нежно целуна раната.
– Горкото ми бебче. Не ми харесва да гледам как страдаш.
По ръката му се стрелнаха електрически искри. Горещи. „О, да, обичам тази жена.“ Той проследи сенките под очите ù с върха на пръста си и погледите им се срещнаха.
– С радост бих се оставил да бъда посечен на парчета, за да бъда обгрижен така.
– Мислиш ли, че той може да го направи? Мислиш ли, че ще отслабнат силите ти? – прошепна тя накъсано, въпреки че и двамата вече знаеха отговора. – Ти си толкова силен. Ти си толкова жизнен.
– Ще се справя – излъга той.
– Вероятно бих могла, не знам, да говоря с Кронос или нещо такова.
Той поклати глава непреклонно.
– Няма да правиш и това. Той може да направи нещата по-лоши.
Върху красивото ù лице се появи тъга, но тя замълча.
– Казах ти, ще намерим артефакта.
– Идвате ли? – извика Уилям, а раздразнението му беше явно.
– След минутка – извика Аня, без да откъсва поглед от Лушън. – Трябва да се облечеш. Не искаме да се превърнеш в ледена близалка, нали?