– Проклятие! – извика някой. – Ами ако тази Хидра е само мит? Ако глупавата реликва не съществува? Ако тук няма нищо и сме изминали целия път до това прокълнато място без причина?
– Не говори така!
Уилям спря на един завой и вдигна ръка. Аня също спря, но ботушите на Лушън се плъзнаха по леда и изгубил равновесие, той едва не налетя върху нея. Аня се пресегна назад и тихо стисна бедрата му с ръце, ножовете ù се притиснаха в него, но без да го порежат и успя да го задържи прав и на място.
Бузите му пламнаха от още унижение. И, което не беше изненада – от възбуда. Когато и да го докоснеше тя, където и да бяха, каквато и опасност да беше наблизо, той усещаше тези електрически тръпки. Чувстваше се стоплен. Чувстваше се жив.
– Клетката на принудата е тук – каза нов глас. – Трябва да е тук.
„Клетката на принудата.“ Думите отекнаха в ума му, последвани бързо от друга – поробва. При руините митологът му беше казал, че клетката може да пороби този, който е затворен в нея.
Аня му хвърли развълнуван поглед през рамо. „Близо сме!“ – промълви.
Той кимна и погледна към Уилям, който се мръщеше.
– Ако може да се вярва на митолозите, не можем да стигнем до кутията, ако не притежаваме всичките четири артефакта – каза един от Ловците. – Това означава, че няма да напуснем полярния кръг, докато не намерим проклетата клетка.
Уилям вдигна един пръст.
Лушън не беше сигурен дали означава „стой“ или „нападаме на три“. Беше се бил единствено рамо до рамо със своите приятели воини, а с тях бяха заедно толкова дълго, че обикновено усещаха намеренията си.
Когато безсмъртният вдигна втори пръст, Лушън получи отговора си. Очевидно Уилям не харесваше, когато хората нахълтваха на негова „територия“. Лушън пое дълбоко въздух. Едва успяваше да се удържи да не дръпне Аня зад себе си. Тя щеше да му се обиди, ако я задържеше. Още повече, че тя можеше да се защити срещу... ами срещу всеки. Беше го доказала много пъти.
Воинът в него (по дяволите, демонът в него) разпознаваше уменията ù. И двамата бяха горди. Но любовникът в него не можеше да спре да се страхува.
Три!
Уилям се наклони напред с вдигнати ножове. Аня беше точно зад него. Коленете на Лушън едва не поддадоха, когато забърза след нея. Тя можеше да се погрижи за себе си, да, но той все още беше нейният мъж и щеше да направи каквото може.
Оглушителен рев отекна от Уилям и Ловците скочиха на крака. В центъра ледът изпука. Последва вик на ужас и гняв, че са били открити. Общо осем души, преброи Лушън, докато тичаха напред.
Уилям бързо намушка трима един след друг с плавни движения като смъртоносен танц, а ножовете му сечаха напред, назад и настрани с изящество. Аня ликвидира двама като се пренесе до единия, сряза гърлото му, а после се пренесе до другия, преди той да разбере какво става.
Покрай рамото на Лушън профуча куршум, достатъчно близо, за да забърше кожата му. Мястото беше ограничено и Лушън блокираше единствения изход. Когато двама затичаха към него с вик „Демон!“ и с явното намерение да го повалят и да избягат, той се завъртя и намушка, а после пак се завъртя и намушка. И двамата Ловци се сринаха на земята в локви кръв.
Някой успя да пусне още един изстрел и този път куршумът не просто го забърса, а се заби в стомаха му. Лушън не падна, въпреки болката. Не отстъпи. Заради Аня.
В центъра на помещението гореше огън, припукваше и излъчваше възхитителна топлина. Един от Ловците грабна горяща главня и замахна към Аня. Тя отскочи, но не преди пламъкът да оближе палтото ù, изгаряйки тъканта и вероятно и нежната ù кожа.
Тя изкрещя от ярост.
Пред погледа на Лушън падна червена мъгла и една дума изпълни ума му: „Убий!“ Той скочи напред, вече без да чувства болката в стомаха си. „Убий! Убий!“ В следващия миг държеше врата на човека в ръцете си, без да се интересува, че човекът го удря или че пламъците ближат дрехите и плътта му.
Лушън завъртя с всички сили.
Костите се счупиха и мъжът застина. Пращящата цепеница падна от внезапно отпуснатите ръце на Ловеца, но огънят продължаваше да облизва Лушън. Той искаше да убие човека отново. Дори пусна тялото и заби камата си в сърцето на мъжа отново и отново.
– Моя! – изръмжа той. – Няма да докосваш това, което е мое!
„Още! Убий още!“ Той се обърна към другите Ловци... и видя, че не са останали. Бяха мъртви, всички. Лушън дишаше тежко, когато погледът му падна на Уилям, който беше покрит с кръв и се беше навел над едно от телата, за да го претърси. „Убий, убий, убий!“