– Как е възможно хората да не знаят за тях? – Лушън потърка брадата си силно с два пръста. Беше му навик. – Парис следи новинарските станции, но засега няма нищо. Дори хипотези.
„Глупаво момче“ – помисли тя, облекчена, че сексът не беше темата тази нощ. – „Знаете за тях само защото аз исках да знаете.“ Никой друг нямаше – нито можеше – да ги види. Тя се беше погрижила за това с нещо малко и сладко, наречено хаос – нейният най-силен източник на мощ. Аня беше скрила храмовете с бури, които задържаха хората на разстояние, а в същото време беше дала на Повелителите достатъчно информация, за да ги подмами далеч от дома им.
Тя искаше Лушън извън Буда и извън собствената му територия. Само за малко. Обърканият мъж беше по-лесен за контролиране.
Рейес въздъхна.
– Може би новите богове са отговорни за това. През повечето време съм сигурен, че ни мразят и копнеят да ни унищожат, просто защото сме полудемони.
Изражението на Лушън остана безизразно.
– Няма значение кой е отговорен. Заминаваме на сутринта, както планирахме. Ръцете ме сърбят да претърся един от тези храмове.
Рейес хвърли вече празната манерка на масата. Пръстите му се свиха около горната част на един стол и кокалчетата му бавно побеляха.
– Ако имаме късмет, ще намерим проклетата кутия, докато сме там.
Аня прокара език по зъбите си. Проклетата кутия, позната още като димУниак, позната още като кутията на Пандора. Направена от костите на богинята на Гнета, кутията беше достатъчно мощна да задържи демони, които дори адът не би бил в състояние да удържи. Беше достатъчно мощна също така да засмуче демоните, на които преди много време Повелителите бяха станали неохотни домакини. Сега оцеляването на тези прекрасни агресивни воини зависеше от демоните и това беше причината те да искат кутията за себе си.
Лушън отново кимна.
– Не мисли за това сега! Ще има достатъчно време утре. Върви и се наслаждавай на вечерта! Не губи повече време в скучната ми компания!
Скучна? Ха! Аня не беше срещала друг, който я вълнуваше повече.
Рейес се поколеба, преди да се отдалечи бавно и да остави Лушън сам. Никоя от жените не го доближи. Поглеждаха го, да, но се свиваха, когато виждаха белезите му. Явно никоя от тях не искаше да има нещо общо с него и това им спаси живота.
„Той е ангажиран, кучки!“
– Забележи ме! – нареди Аня тихо.
Мина миг. Той не се подчини.
Няколко души погледнаха в нейна посока, чули искането ù, но погледът на Лушън беше прикован в празната манерка пред него. Изглеждаше малко тъжен. За неин ужас безсмъртните бяха защитени от нейните заповеди. Дар от боговете.
– Копелета – промърмори тя. Бяха ù поставили колкото беше възможно повече ограничения. – Само и само да прекарат скромната Анархия.
Докато живееше на Олимп, Аня не беше всеобща любимка. Богините така и не я приеха, защото допускаха, че е копие на майка си – „курвата“, и може да налети на съпрузите им. Боговете също никога не я бяха уважавали. Пак заради майка ù. Мъжете обаче я бяха желали. Е, докато не уби скъпоценния им капитан на стражата и я сметнаха за твърде дива.
Идиоти. Капитанът беше заслужил това, което му беше направила. По дяволите, той беше заслужил нещо много по-лошо. Малкото лайно се беше опитало да я изнасили. Ако я беше оставил на мира, и тя щеше да го остави на мира. Но неее. Тя не съжаляваше, че изтръгна черното му сърце от гърдите и не съжаляваше, че набучи същото това сърце на пика пред храма на Афродита. Ни най-малко. Свободата на избор беше безценна и всеки, който се опиташе да отнеме нейната, щеше да усети болката от камите ù.
Избор. Думата звънна в ума ù и я върна в настоящето. Какво, по дяволите, щеше да е нужно, за да убеди Лушън да избере нея?
– Забележи ме, Лушън! Моля те!
Той отново я пренебрегна.
Тя тропна с крак. От седмици се беше загръщала в невидимост, беше следила Лушън, беше го наблюдавала и изучавала. И да, беше го желала. Той нямаше представа, че тя се крие наблизо, дори докато му внушаваше да прави всякакви палави неща – да се съблече, да си достави удоволствие... да се усмихне. Добре де, последното не беше палаво. Тя искаше да види красивото му (въпреки белезите) лице, озарено от смях, и голото му тяло, лъснало от възбуда.
Но задоволил ли беше той дори тази мила молба? Не!