– Накарах Торин да провери някои неща, преди да тръгнем – каза Парис, докато вадеше оръжия от ботушите си и ги подреждаше на близката масичка. – Той смята, че мястото, което ще претърсваме, е Храмът на всички богове. Чували ли сте за него?
Лушън поклати глава. Аня не беше споменала имена. „Аня...“ Той прокара език по зъбите си. Кръвта му се сгорещи. От възбуда по жената, от гняв към бога, който я искаше мъртва.
– Какво мислиш, че ще намерим? – попита Страйдър. Изглеждаше замислен, докато се взираше в Лушън. – И защо, по дяволите, изглеждаш способен на убийство? През последните седмици единственото изражение, което си ни показвал, е на отегчение. Споменавам храма и здравей, демон.
Другите се обърнаха към Лушън и очевидно бяха шокирани от видяното.
– Надявам се да намерим кутията – каза той, като не отговори на въпроса. – Или поне следа за местонахождението ù. – За съжаление трябваше да се справи с Аня, докато търсеше. „Аня.“ Бореща се. Умираща. Мъртва.
– Мамка му! Очите му са червени. Никога не съм виждал да му се случва преди – каза Парис.
– Помня какъв беше някога в дните на демоните и не беше красиво – допълни Страйдър. – Дали да не го... не знам, може би трябва да го оковем?
– Да, това ще бъде забавно – каза Гидиън.
– Дайте ми минутка и ще се оправя! – Преди да могат да направят нещо, Лушън се пренесе право в ледените води на Антарктида. Изпъшка, внезапно смразен до костите. И докато ледената течност охлади свирепия му гняв, не постигна много с потушаването на бушуващите страсти към жената, която понастоящем заемаше основно място в ума му.
Той започваше да мисли, че нищо не би могло.
ПЕТА ГЛАВА
Аня стоя настрана от Лушън двадесет и четири часа. Накрая вече кипеше от нерви и непрестанно се чудеше дали ще се появи. Всеки необясним шум я караше да подскача. Караше я да ахва. Караше сърцето ù да бие учестено.
Беше крачила по пода на къщата на плажа, беше се опитала да гледа филм, но дори не можеше да си спомни какъв диск беше бутнала в плеъра, а после се беше заключила в любимата си стая. Съкровищницата ù. Обикновено тършуването сред нещата, които беше откраднала през вековете, ù доставяше удоволствие. Днес не толкова.
Беше се накичила с бижутата на кралица Елизабет и беше играла дартс с камата на крал Джордж V. Беше пила сок от ягоди и киви от епископски потир и беше нарисувала мустаци на оригиналната „Мона Лиза“. След като беше прекарала известно време с Лео, тя знаеше, че той нямаше да има нищо против.
Тя се чудеше какво би помислил Лушън за нейните съкровища. Щеше ли да се втрещи, докато отстъпва назад, ужасен от блестящото море от крадени вещи? Вероятно. Той беше толкова задръстен понякога. Или може би щеше да разбере, мислеше тя с надежда. Може би след като се беше борил със собствения си демон толкова дълго, той щеше да осъзнае, че кражбата беше нейният начин да защити хората от по-мрачната страна на природата си. Е, да, освен това тя обичаше красивите неща.
Аня въздъхна и се върна към искрящия пясък навън. „Той няма да дойде“ – помисли тя с разочарование, докато се взираше в океанските вълни. Слънцето отдавна беше залязло, беше изгряло отново и отново беше залязло. Сега хоризонтът блестеше във виолетово и кехлибарено и хвърляше отблясъци в лазурните води. Пясъкът шумеше под босите ù крака, а кокосови орехи и орхидеи ароматизираха въздуха.
Тя се бе целувала с Лушън тук. И това беше най-големият екшън, който беше преживяла от стотици години насам. Затова не искаше да си тръгне. Беше ли тъпо, че ù липсваше?
– Вероятно – промърмори тя и метна настрана пясък с крак.
Беше надянала оскъден бански с цвят на сапфир, с връзки от двете страни. Ако Лушън се беше върнал, както тя очакваше, двамата щяха да се сбият здраво и една от гърдите ù можеше „случайно“ да изскочи навън. Той щеше да зяпа и да се поти, а боят щеше да се превърне в натискане и те отново щяха да се целунат.
Отново щяха да се докоснат.
Аня въздъхна. „Няма да се случи.“ Нежният бриз издуха кичур светла коса върху очите ù. Тя я прибра зад ухото си и се намръщи. Какво правеше той? Дали тя му липсваше? Поне малко?
Или може би планираше най-добрия начин да я убие дори сега?
Копелето вероятно беше щастливо да е далеч от нея.
– Ааа, това просто няма да стане.
Тя присви очи и ръцете ù се свиха в юмруци. Ако той нямаше да дойде при нея, тя трябваше да отиде при него.
* * *
Ловците ги бяха изпреварили в Храма на всички богове.
Малкият остров едва беше започнал да се издига от морето преди няколко седмици и досега останалата част от света изглежда не знаеше за него. Въпреки сателитите и другите им технологии. Следователно Ловците не трябваше да знаят за него.